Center Plisca

психологическа помощ и подкрепа

СТАТИИ ЗА РОДИТЕЛИ

1. Агресивните малки момченца – списание ШАРЕНО

2. Активно или хиперактивно е детето ми? – списание ЗДРАВЕ

3. Безгрижно детство!? Че кога? – списание ШАРЕНО

4. В края на учебната година – списание БЪЛГАРСКА МЕДИЦИНСКА ПРАКТИКА

5. В преследване на родителските амбиции – списание ШАРЕНО

6. Дългият път към …гърнето – списание ШАРЕНО

7. Его...(центр)..измът при децата – списание ШАРЕНО

8. За първата любов – списание ШАРЕНО

9. За самооценката и оценките – списание ШАРЕНО

10. Защо не ме „слуша” детето – списание ИНФО ГАЙД за родители

11. „Идеалният” родител – списание ШАРЕНО

12. Имената на децата – списание ШАРЕНО

13. Как да кажем на детето за … развода? – списание ШАРЕНО

14. Как хлапето да не ни провали отпуската – вестник 24 часа

15. Когато коремчето боли от страх -списание ШАРЕНО

16. Лъжи ли са детските лъжи? – списание ШАРЕНО

17. Малките „мислители” – списание ШАРЕНО

18. Нужна ли е на детето Коледна приказка – списание ШАРЕНО

19. Обичам (повече) едното си дете – списание ШАРЕНО

20. Обратната страна на майчината любов – списание ШАРЕНО

21. Опасните местоимения – списание ШАРЕНО

22. Отиваме на детска градина – списание ШАРЕНО

23. Пролетен разговор за птичките и пчеличките – списание ШАРЕНО

24. Самотният родител – списание ШАРЕНО

25. Тези страшни, странни приказки – списание ШАРЕНО

26. Уроци по щастие – списание ШАРЕНО

27. Презентация „Достатъчно добра майка” - списание ИНФО ГАЙД за родители

28. Презентация „Защо не ме слуша детето” - списание ИНФО ГАЙД за родители

29. Презентация "Как да избегнем някои родителски клопки"

СТАТИИ ЗА СЕМЕЙНИ ОТНОШЕНИЯ

1. За семейните кризи – списание ШАРЕНО

2. Изневярата – руши или лекува отношенията? - списание ШАРЕНО

3. Когато в къщи е тихо – нещо не е наред – списание ШАРЕНО

4. Празнични семейни войни – вестник Труд

5. Скандал по време на отпуска – списание ШАРЕНО

6. Тези непослушни баби – списание ШАРЕНО

ДРУГИ СТАТИИ

1. Да работиш сред жени – списание ШАРЕНО

2. Клопките пред увереността – Svejo.net

3. Не забравяме случайно – вестник 24 часа

4. Новогодишните обещания – списание ШАРЕНО

5. Подарък в „кеш” – списание ШАРЕНО

СТАТИИ ЗА РОДИТЕЛИ

АГРЕСИВНИТЕ МАЛКИ МОМЧЕНЦА

Едва ли има родител, който не се е сблъсквал с детската агресивност, не се е изумявал виждайки детето си почервеняло от ярост да хвърля безразборно вещи и да крещи с цяло гърло. Не се плашете: в повечето случаи особено в периода 4-7 години детската агресивност е съвсем естествена. Проблемът не е в самата агресия, като реакция на външни дразнещи фактори, а по-скоро в начина на нейното изразяване.

Агресията е израз на емоциите, а те са това, което изпитваме независимо от нашите желания и още повече от желанията на обкръжаващите. Често децата чуват: “Престани да се ядосваш!”, “Стига си викал!”. Детето получава посланието, че то изпитва нещо лошо, което не трябва да изпитва. Ще се старае да потиска злобата и гнева, и тъй-като това няма да му се удава, ще се чувства виновно, усещайки такива естествени чувства.

Родителите понякога казват на детето си: “Ти се биеш, значи ти си лошо момче. Ето Мартин никога не се бие и той е добро дете.” Колко много лъжи и болезнени послания има в тази фраза! Хайде да се разберем:

Първо: всички деца в някакъв момент проявяват агресия и това е нормално и естествено. Те още не умеят да контролират своя гняв.

Второ: децата ни винаги са добри, винаги са ни любими, само техните постъпки не ни харесват.

И трето: “Ако съседчето Мартин е добро дете, а аз лошо, значи моите родители го обичат него, а не мен!”. Представете си, колко болезнено ще е за малкото дете, да усети така нещата. Та нали родителите са най-важното нещо на света.

КАКВО МОГАТ ДА НАПРАВЯТ БАЩИТЕ НА АГРЕСИВНИТЕ МОМЧЕНЦА? :

1. Когато малкото момче проявява агресия, то не може да обясни, какво става с него. Обяснете му. Например: “Сега си ми много ядосан, защото ти забраних за гледаш детските по телевизията!” или “Ти си сърдит на Гошо, защото ти счупи количката.”

2. Покажете, че го разбирате: “И аз на твое място бих се ядосал!”

3. Главно е да покажете, че не харесвате поведението, а не самото дете. Например: “Не ми харесва, че си взел телефона ми без разрешение!”, а не “Ужасен си!”.

4. Дайте възможност на детето да изрази своята агресия, като му предложите нови начини за справяне. Например: вместо да хвърля играчките да повика или да удари няколко крушета на възглавницата. Едва след това му напомнете, кои правила е нарушило.

5. Използвайте ситуацията, за да дадете добър модел на мъжко поведение. Например: “Чудесно е, че имаш такъв боен дух и че си силен, но трябва да използваш своята сила по друг начин. Мъжете правят ..........”.

6. Не забранявайте детски филми, игри и книжки, в които малките момченца могат да разиграят своя гняв и раздразнение.

7. Демонстрирайте социално приемливи форми на проява на агресия. Спортният хъс, например. Не забравяйте, че момченцето ви е вашето огледало - вие задавате модела, по който то ще се учи.

8. Не изпадайте в крайности: нито прекалената строгост, нито прекалено снизходителното отношение ще предотвратят проявите на агресия

Една от негативните черти на съвременните възпитателни модели е превеса на порицанията над похвалите. Не забравяйте да похвалите своето момченце, когато успее да контролира агресията си. Това е и негов и ваш успех!

А агресията при вече порасналите момчета е съвсем друга тема.

Автор: Анета Жечева

АКТИВНО ИЛИ ХИПЕРАКТИВНО Е ДЕТЕТО МИ?

Съгласете се, че прекалено спокойните, тихи и послушни деца плашат. Веднага започваш да си питаш: “Какво не е на ред?”. Но нормално ли е детето по 24 часа да тормози своите зашеметени родители? И къде е границата между нормата и патологията?

Ако детето е активно – това е добре! Това означава на първо място, че е здраво (ако е болно няма да скача по дивана); на второ място, че има на свое разположение напълно адекватни родители, които не го “давят” с прекомерни изисквания, етикети и други вредни за детската психика неща. Но ако бяга и скача, чупи и подрежда, разхвърля и събира, руши и строи, а също така се бие, хапе, танцува, пее, вика – и всичко това почти едновременно? Само когато си майка на такова съкровище разбираш приказката: “Много е добро детето - когато спи!”

Но ако това е нормално защо психолози, невролози и други –този в един глас казват, че има патология? Оказва се, че между простата активност и натрапчивата превъзбудимост има огромна разлика.

Прост тест за активното дете:

  • През по-голяма част от деня не стои на едно място, предпочита подвижните игри пред пасивните /пъзели, конструктори/, но ако те го заинтригуват – може и книжка да почете заедно с мама и пъзел да нареди
  • Говори много и бързо, задава безкрайни въпроси
  • За него нарушенията на съня и разстройствата на стомаха са по-скоро изключения
  • Не е активно на всякъде. Например: тревожно и не заставащо на едно място в къщи, в парка, но на гости и пред непознати хора е спокойно
  • Не е агресивно. Т.е. случайно или в хода на разгорещен спор може и да нападне, но само рядко провокира скандали.
  • Хиперактивнотото дете:

  • Намира се в постоянно движение и просто не може да се контролира т.е. дори и да е уморено, продължава да се движи, а ако силите му се изчерпят – плаче и изпада в истерия.
  • Бързо и много говори, “гълта” думи, прекъсва, недоизслушва. Задава милион въпроси, но рядко изслушва отговорите.
  • Невъзможно е да го сложиш да спи, а ако спи то е с прекъсвания и неспокойно. Често има стомашни разстройства. Често има алергии.
  • Детето и неуправляемо, при това въобще не реагира на забрани и ограничения. При всички условия (в къщи, в магазина, на училище) се държи по един и същи начин.
  • Често провокира конфликти. Не контролира своята агресия – бие се, хапе, блъска, използва и подръчни средства като камъни и др.
  • Главното различие между тези деца е, че хиперактивността не е просто проява на активен темперамент, не е черта на характера.

    Какви могат да са причините за прекалено активно поведение на детето?

  • Разстройства на слуха (хроническо възпаление на средното ухо) или на зрението, заболяване на щитовидната жлеза
  • Скука, депресия, тревога, страх
  • Натравяне (с олово например)
  • Сексуално насилие
  • Психически заболявания или последици от действието на някои лекарства
  • Трудности в обучението (детето може още да не е готово да се учи) или задачите да са му прекалено лесни
  • Наличие на синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност.
  • Основните прояви на хиперактивността са в три направления (критерии по Бейкър и Алворд):

    1. Дефицит на активното внимание

  • Непоследователни, трудно задържат вниманието
  • Не слушат, когато се обръщат към тях
  • С голям ентусиазъм се захващат със задачи, но не ги довършват
  • Изпитват трудност в организацията
  • Често губят неща
  • Избягват скучни и изискващи умствени усилия задачи
  • Забравят
  • 2. Двигателна неорганизираност

  • Постоянно немируват
  • Проявяват признаци на безпокойство (барабанят с палци, движат се в креслото, бягат, удрят се)
  • Много говорят
  • Спят по-малко отколкото другите деца дори и като бебета
  • 3. Импулсивност

  • Започва да отговарят преди да е зададен въпроса
  • Не могат да изчакат реда си, често се намесва в чужди разговори, прекъсват
  • Лошо се съсредоточават
  • Не могат да дочака възнаграждение (особено ако между действията му и наградата има пауза)
  • Не могат да контролират и регулират действията си. Поведението им слабо се подчинява на правила.
  • Показват много различни резултати при изпълнение на задачи
  • Ако до 7 години се проявят 6 от тези признаци може да предположим, но не да “поставим диагноза”, че детето има хиперактивност. Трябва продължително време да се наблюдава детето, да се проведат разговори с родителите, препоръчително и с учителите.

    Около 5% от децата имат разстройства на вниманието и хиперактивност. Хиперактивността се среща четири-пет пъти повече при момчетата отколкото при момичетата. Едно от възможните обяснения е, че момчетата реагират на затрудненията чрез действие. Агресивността и буйността по-лесно се забелязват и от там - диагностицират. На същите затруднения момичетата е по-вероятно да реагират с чувства (например да изпаднат в депресия) или да соматизират (болки в главата, корема, умора).

    Често пъти докато детето не се сблъска с училищната система и изисквания нищо не предвещава бедите. То се развива по-скоро нормално, активно е, любопитно, жизнерадостно и талантливо, като повечето деца. Като правило започва да ходи и говори пред другите деца, открито и общително е. И ето настава времето, когато трябва да учи буквите. Детето го слагат зад чина и го заставят да рисува ченгелчета и кръгчета. 10 ченгелчета, 10 кръгчета. Още и още. Да става от мястото си е забранено. Да се разговаря със съседа е забранено. Даже да се почесваш по носа е забранено. Повечето деца привикват и се примиряват. Но не и децата с хиперактивност.

    Тези деца с труд се учат да четат и пишат, не се справят с училищните задачи, правят много грешки и не слушат. И всичко това на фона на често пъти по-висока от средната интелигентност! Въпреки своята общителност трудно се адаптират към групата: те са нетърпеливи и импулсивни, често са в конфликт със съучениците, не се замислят за последиците от своето поведение, не признават авторитети. И в резултат на това като тийнейджъри придобиват репутацията на хулигани и често пъти попадат в Детска педагогическа стая. Или стават постоянни пациенти на лекарите.

    Хиперактивността не е болест, това е известно отклонение от нормите. Не трябва да се изпада в паника. Но и да се “маха” небрежно с ръка и да се разчита, че всичко ще премине от само себе си не е правилно.

    Ако се предприемат адекватни действия прогнозата за децата с хиперактивност е добра. Повечето автори препоръчват комбиниран модел на терапия включващ: медицински, образователни, поведенчески и психотерапевтични интервенции, както и обучение на родителите.

    Автор: Анета Жечева

    БЕЗГРИЖНО ДЕТСТВО!? ЧЕ КОГА?

    Тя е на 11 години и пътува с рейса към поредния урок. Слуша МР3-ката си, похапва си шоколад, прелиства жълто списание и едновременно с всичко това търси нещо в чантата. Седи, слуша, яде, чете, рови - прави поне 5 неща едновременно. Освен това майка й иска да стане „нещо по-арт”, баща й - адвокат, баба й - счетоводител. Ходи на испански (английски и немски учат в училище), съботно-неделни уроци по математика и литература, тенис, пиано, драматична школа за деца …

    А всъщност:

  • „Тя” може да иска да стане фризьорка. И в бележника да има предимно 4-ки и няколко с мъка изкарани 5-ци
  • И се е скарала с най-добрата си приятелка
  • И си мисли, че изглежда ужасно
  • И е уверена, че никое момче няма да я погледне
  • А класическа музика просто ненавижда
  • И времето да е лошо
  • И просто е стресирана. По детски. Но сериозно.
  • И „неочаквано” се появяват капризи, лош апетит, кошмари, дори нощно напикаване, цяла торба страхове, стомашни проблеми, негативизъм, протестно и агресивно поведение и още какво ли не.

    Да забравиш за миг за времето и пространството е вродена способност у децата. Но от всякъде ни заливат с „По-бързо, по-силно, по-високо”. Дори и в първи клас се смята за норма този който първи реши задачата да получи отлична оценка. Хвалят този, който е най-бърз. И завихрените от това цунами родители още повече нагнетяват атмосферата и увеличават темпото. Дъга? После ще я гледаш, сега няма време! Какво, калинка !? Да вървим, нямаме време! Искаш да си поиграеш? Може, след 54 минути и 25 секунди. Сега отиваме на английски, китара, карате …И не си даваме сметка, че сме зомбирани от разни чужди стереотипи „Така трябва…всички правят така…”. Когато и Вас ви навестят такива мантри по отношение на детето Ви се замислете за момент - на кого му трябва и защо? И ако можете да дадете поне два разумни отговора - добре! Но ако не можете?

    Понякога, като че ли, се отнасям към живота на детето си като към количка от супермаркет. Товарим я с какво ли не. Поставяме и още, и още, и още…До отказ! Докато не се преобърне и от най-малката неравност по пътя. А идеята за безгрижното детство остава затрупана там някъде долу. Всъщност какво безгрижно детство? На нашите майки и бащи - о, да! Нашето собствено - може би?! Но на собствените ни деца? Думата „стрес” започнахме да употребяваме толкова често, че понятието за извънредно нервно и емоционално напрежение стана за нас нещо обичайно, ежедневно. Стресът живее в нашите домове като котка или като стайно цвете.

    А сега наближава Коледа. Има ли по-подходящо време от годината да се замислим с какво и колко можем да „разтоварим количките”? И освен това, можем да научим детето си на няколко прости упражнения за сваляне на стреса /„откраднахме ги” за Вас от швейцарския педагог В. Мерц/

    УПРАЖНЕНИЕ ПЪРВО - ПРАВИ САМО ПО ЕДНО НЕЩО

    Повярвайте, хич не е лесно. Например, „просто да слушаш”. Обърнете внимание на детето на това, което възприема с ушите. От близо, от далеч, силно, тихичко. Ефекта е поразителен: в стаята някъде тик-така часовник, в другата стая потропват по масата, от улицата се чува поскръцването на клоните, преминава самолет - колко много неща се случват, които преди не сме забелязвали.

    УПРАЖНЕНИЕ ВТОРО - СПРИ СЕ

    Деветгодишният Ви син трябва да си подреди стаята. На средата на пода се въргалят купчина играчки, навсякъде са разхвърляни комикси и дрехи. Той е объркан и не знае с какво да започне. И понякога детето намира инстинктивно решение - просто сяда на пода, оглежда внимателно целия този хаос и прави едно дълбоко и спокойно вдишване. Така синът ви си връща спокойствието и силите и със съвсем друго настроение започва да подрежда.

    УПРАЖНЕНИЕ ТРЕТО - НЕ СЕ РАЗСЕЙВАЙ

    Момиченцето ви слага куклата си да си легне. Облича я в пижамка, изтръсква одеалцето, разказва й приказка. Момченцето Ви подрежда в кутия цветните си моливи. Отново и отново. По цвят. По дължина. От време на време изважда някой и го подостря. И двете деца спокойно се занимават с нещата си. И ако сега им кажем: „По-късно ще си довършиш!” или „Дай да ти помогна, за да стане по-бързо” или „Какво всъщност правиш?” - ние ще нахлуем в техния свят с елегантността на слон в стъкларски магазин. А децата ни имат нужда да усещат, че се отнасяме сериозно към техните действие. Така че, да седнем и ние на пода и просто да погледаме.

    УПРАЖНЕНИЕ ЧЕТВЪРТО - ДИШАЙ ПРАВИЛНО

    Накъсаното, повърхностно дишане носи неприятно усещане. Тренирайки спокойното и дълбоко дишане децата се учат да преодоляват страховете и стреса. Нека детето да постави ръката си на корема, напълно спокойно. Да понаблюдава как корема бавно се повдига и спуска. Понякога ръката се движи по-бързо, понякога - по-бавно. Дишането отразява нашето настроение. Когато сме напрегнати дишането се учестява. И обратното - когато започнем да дишаме дълбоко и настроението ни се подобрява.

    И още три прости неща:

  • Да отделим малко време и да поговорим с детето си. Много е вероятно, ако няма кой да го изслуша, то да си измисли верен приятел, който винаги ще е на негово разположение, няма да се кара, че го занимава с глупости и винаги ще разбира проблемите му. Като Карлсон. И в това няма нищо лошо до този момент, в който тази измислена фигура не се пренесе в реалния живот. Тогава ще иска да се постави чиния и за Карлсон, и ще отворя прозореца и при - 10 градуса, за да може да влезе в стаята. Вие изберете кой вариант е по-добър - вие или Карлсон (не че имаме нещо лично против него)
  • Да поиграем заедно (повече обяснения не са необходими, нали?)
  • Да се посмеем. По-добре във вашия дом да звучат вашите смехове, а не записаните изкуствени „бурни аплодисменти” от телевизора
  • И когато „разтоварим пакетите” - нашите и на детето - ще ни остане време за една

    ПРЕКРАСНА

    ПРИКАЗНА

    И ИЗПЪЛНЕНА С ОБИЧ

    КОЛЕДА!

    Автор: Анета Жечева

    В КРАЯ НА УЧЕБНАТА ГОДИНА – ЗА ОЦЕНКИТЕ И РОДИТЕЛИТЕ

    Повечето от родителите, имащи дете в училищна възраст, неминуемо си задават въпроса:„Как да се отнасям към оценките в края на година?”, „Как да реагирам на мнението на учителите за моето дете?”, „Какво да направят, че другата година да си повиши успеха?”. Обикновено отговорите на тези въпроси се определят несъзнателно на базата на полузабравения ученически опит на самите родители. Та нали и за много възрастни фигурата на учителя остава символ на контрол и източник на тревога.

    ТИПИЧНИ НЕЕФКТИВНИ ПОДХОДИ ЗА МОТИВИРАНЕ

    Добри оценки = добър родител, лоши оценки = лош родител

    Някои родители много нервно възприемат оценките на детето си, като че ли оценявани самите те. Приемат, че това е оценка на тяхната успешност като родители. И за да не се повтори ситуацията и догодина прибягват до жестоки наказания – цяло лято детето да ходи на уроци, поне месец без компютри, джобните пари се намаляват наполовина и т.н.

    Ясно е, че тези наказания не способстват за развитието на собствено достойнство и самоуважение у детето. Тази позиция отравя следното послание: „Само от тебе зависи дали аз ще се срамувам или не. Ти носиш отговорност за моето вътрешно състояние и преживявания”. Тогава детето е принудено да носи бремето на двойната отговорност – и за себе си и за емоционалното състояние на родителя.

    Често пъти бремето става толкова голямо, че детето започва да възприема светът като опасен и враждебен. То няма да има съюзници, а само врагове – и родителите, и учителите, и съучениците (особено ако го сравняват с тях). А на война – като на война!

    Първата жертва на тази война са способностите и интересът на детето към познанието.

    Детето има два избора: или да започне бойни действие или веднага да се предаде. В първият случай детето се защитава с протестно хулиганско поведение, а във вторият – се приучва да се адаптира към всички възрастни под ред. Първият път е „пътят на хулигана”, а вторият – на „невротика”. Любопитното е, че във вторият вариант често пъти детето завършва с отличие и с консултация при психотерапевт. Защото то не познава собствените си способности и желания, не може да взима самостоятелни решения, често става жертва на „силните личности”.

    Добри оценки = обичаш ме, лоши оценки = не ме обичаш

    Друг сходен „мотивиращ” подход от страна на родителите е емоционалната манипулация от типа: „Знаеш ли колко ще те обичаме, ако станеш отличник!” или „На майка ти й си сви сърцето, когато вида оценките ти!”. Към този вид емоционален шантаж могат да се отнесат и интерпретациите на родители за училищният успех на детето като признак на неговото отношение към тях. (Ако ни обичаше нямаше да ни огорчаваш с такъв посредствен успех!). И е естествено детето да започне да се страхува и дори да мрази училището, като място, където може да стане нещо, заради което родителите да не го обичат и дори по-ужасно – да си помислят, че то не ги обича. Особено драматични могат да бъдат последиците при децата от началните класове.

    Добри оценки = добро дете, лоши оценки = лошо дете

    Характеристика на детския ум особено в началните гласове е, че възприема всичко буквално. И ако родителите кажат на детето си, че е глупаво – то ще им повярва. Слабите оценки се пренасят от оценка за знанията в оценка за личността на детето. А всъщност двойките в края на учебната година са по-скоро признак за безсилието на учителите, училището и родителите.

    Не са редки случаите, при които използването на подобни видове „мотивация” причиняват малки и големи трагедии: сълзи, бягства от дома, конфликтни отношения в семейството, самоубийства.

    КАК ДА СЕ НАСЪРЧИ ДЕТЕТО

    Често пъти на родителите им се иска да подобрят годишните оценки на детето си, но разбират, че за това вече е късно и нищо не може да направят. Затова е по-добре да се погледне бъдещето. Да оценките в бележника няма как да се променят, то може да се направи така, че през новата учебна година (за която сега на родителите не им се иска и да помислят) за детето да започне по съвсем друг начин. Като на бял лист.

    Работата е в това, че в продължение на учебната година (и дори на няколко години под ред) в учителят формира определена представа за всеки ученик: за неговите способности, знания, поведение. И даже нещо от изброеното да се промени към по-добро, на учителите им е трудно да се избавят от изградените вече представи. Същото се отнася и за съучениците. И за родителите – също!

    А лятото е достатъчно дълъг период, който позволява да се позабрави училищната рутина, да се позанимаваш с други неща и през септември всеки учител възприема вече познатите деца малко по-различно. Особено силно ефектът на „чистия лист” работи при прехода от начален към среден курс: учителите се сменят и те още не са си изградили твърди представи, дори и колегите им да са им разказвали някои неща.

    Разбира се, за резултатно „превъплъщение” в добър или в още по-добър ученик не е достатъчно да отидеш на училище на 15 септември отпочинал – добре е да се преодолеят тези трудности, които преди са пречели. И за да стимулират тези промени, да мотивират децата си родителите могат да използват различни подходи за учебна мотивация.

    За да бъде мотивацията успешна трябва да се отчитат поне три фактора:

  • Характера на детето
  • Възрастта му
  • Самооценката му
  • Ако родителите забележат, че детето е силно разтревожено за своите оценки, могат да опитат два подхода:

  • Да му обяснят, че с оценки ще се сблъсква още много пъти и в различни ситуации, не само в училище, но и в живота. Обаче не трябва само те изцяло да определят настроението, състоянието и представата ти за себе си. Синът или дъщерята е добре да се убедят, че родителите ги ценят независимо от училищния им успех.
  • Да окажат конкретна помощ за подготовка за училище (но не и цяло лято да решават задачи с детето) и да се опитат да разширят кръгът му интереси. Със сигурност ще се намери сфера, в която детето ще е изключително успешно. А лятото дава възможност да се поекспериментира.
  • Може да се стори странно на някои родители, детето да не се ругае за лошите оценки, да не се наказва или да не се попазарят с него (ако ти...аз...). „А какво – ще кажат те – по рамото ли да потупаме?”. Не! Но ако с крясъци и наказания се ставаше по-умен, то почти 95% от учениците и възрастните у нас щяха да получат Нобелова награда.

    Честа критика от родителите към детето е, че не е положило достатъчно старание, за да си подобри успеха. Но старанието т.е. волята е пряко зависима от чувството за увереност. Няма ли такава увереност – и усилия от страна на детето няма да има. И то няма да учи не защото е мързеливо, а защото не вярва, че ще успее да се справи. Този модел може да се наблюдава, и когато родителите дават обещания от типа: „Повиши си успеха догодина и ще получиш компютър!” И детето може да се постарае, дори и реално да подобри успеха си. Решаващ мотив е вярата, че няма да бъде излъгано от родителите си. Но ако те не изпълнят обещаното повече такъв подход за мотивиране няма да работи.

    А как да реагират родителите на добрите оценки? Да хвалят ли синът или дъщеря си за тях? Да, но не за самите оценки, а за проявеният интерес, старание и т.н. и дори не толкова да се хвали, колкото да се поддържа естественият интерес на децата да опознават светът.

    Видове мотивиращи стратегии, които могат да използват родителите:

  • Да се постигне успех – подходяща е за деца с по принцип по-висок успех и за началните класове.
  • Да се постигне престиж или статус – характерна за деца със завишена самооценка и лидерски наклонности. Но ако детето има средни способности и дълбока неувереност в себе си (обикновено неосъзната) може да се стигне до бурни реакции в случай на неуспех. По полезна за учениците след 5 клас.
  • Да се избегне неуспеха – по-типична за не особено успяващите ученици. Съпътстващата тревога и страх придават негативен емоционален облик на ученето като цяло.
  • Когато родителите мотивират децата си е добре да отчетат и тяхната възраст.

  • В 1-ви до 3-ти клас децата свързват оценката със своята прилежност, а не с резултатът от учебната дейност. Учениците не разделят учебната дейност (т.е. старанието, усърдието и т.н.) от нейните резултати (от усвоените знания, умения и навици) и биха искали да ги оценяват цялостно. Всъщност това желание не напуска учениците до последния клас
  • След 5-ти клас учениците започват да се вълнуват както от професионалните, така и от личностните качества на преподавателя. По принцип зачитат първите и отричат вторите. Това е т.нар. проблем за „справедливостта” на учителя. И ако децата са уверени, че техните усилия няма да бъдат зачетени, то тогава усилията на родителите да мотивират за учене е много възможно да претърпят неуспех.
  • Има и още един параметър – времето, в което действа мотивацията.

  • Начален курс – всякакви „лекции” сега ще са напълно безсмислени При децата от тази възраст е необходимо да се стимулират непосредствено преди началото и по време на цялата учебна година. Честотата също трябва да е засилена – например на всеки две-три седмици, като е добре да се избягват шаблонните фрази.
  • 5-ти – 8-ми клас – отново не трябва да се разчита на разговор проведен 3 месеца преди началото на новата учебна година. Могат да се проведат 3-4 разговора – септември, януари и април например.
  • След 9-ти клас – може и един разговор да е достатъчен, ако се проведе на езикът и с ценностите на детето. Добре е да си припомним персийската поговорка: децата приличат повече на своето време отколкото на своите бащи.
  • А понякога усилията на родители да подпомогнат детето си остават без резултат и тогава е добре да се потърси професионална консултация.

    Автор: Анета Жечева

    В ПРЕСЛЕДВАНЕ НА РОДИТЕЛСКИТЕ АМБИЦИИ

    ИЛИ

    КЪДЕ ИЗЧЕЗВА ДЕТСТВОТО?

    Четири годишният Ви син ходи на карате, английски, ски ... Той е смел и решителен. Пее страхотно и на всяко представление в детската градина му дават главната роля (ако „случайно” учителката го пропусне Вие със зъби и нокти настоявате). Замисляте да го запишете в Music Idol. Освен това е чаровник и всички го харесват.

    Шест годишната Ви дъщеря е красавица – направо във филми да я снимат. И Вие я водите от кастинг на кастинг. Записали сте я на английски, балет, театрален курс. Винаги е облечена по последна мода – заедно ходите на фризьор и маникюр. Държи се като малка госпожица. А и така бързо й „щрака мозъка”, че може да постави всеки на мястото му.

    Познато ли Ви звучи това? Чий график е по-натоварен – Вашият или на детето Ви? Има ли в него място за игри, забавления или просто празни страници, където нищо специално не е предвидено? Къде поставяме границата между опасните родителски амбиции и нуждата да се стимулира и развива детето?

    Добре би било, ако родителите си дават сметка, къде завършват интересите на детето и къде започват техните амбиции. Добре би било, ако родителите не позволяват собственото им честолюбие да управлява живота на детето. Например, когато родителите забележат, че преди всяко състезание детето вдига температура е добре да обмислят, дали участието е по желание на детето или обслужва техните нужди. Рецитирането на стихчета пред баби, дядовци и комшии по инициатива на малчугана ли е или за да „блеснем пред родата”.

    Лошо би било, ако детето расте под натиска на авторитарни родители, които му диктуват какво да му харесва и какво – не, как и с кого да прекарва времето си.

    И още по-лошо би било, ако родителите се стремят да реализират чрез децата си собствените си несбъднати мечти за успех. Решават, че детето им трябва да има всичко, което са искали самите те и което така и не са успели да постигнат. Така те безжалостно го тласкат към неща, които може би са извън неговите интереси и възможности. В същото време не приемат и не разбират, че то може и да не притежава емоционалните, умствени или физически способности, които да покрият неразумно високите изисквания. И съвсем погрешно, за да „мотивират” детето си, те започват да поставят условия пред любовта си към него: „Ако си пълен отличник много ще се гордея с тебе!”, „Ако не станеш първи въобще не ми се мяркай пред очите!” и т.н. И детето ще се опитва и опитва да спечели родителската любов. Но постепенно, претърпявайки една след друга различни несполуки ще разбере, че никога няма да може да изпълни всичко това, което искат от него родителите. И детето се приема за по-различно и длъжно да поднася безкрайни извинения на родителите си, за това, че не е оправдало очакванията им. В резултат самочувствието им се срива - мислят си, че са най-лошите, най-грозните, най-тъпите и ... За всяко свое действие търсят поощрение и одобрение от другите. Така вместо успяло и щастливо дете „прекалено вдигнатата летва” може да тласне детето към свръхкритичност към себе си или –в другата крайност – към свръх-самоувереност.

    Изниква следният въпрос:

    Може би е по-добре да не мъчим децата с разни курсове и занимания? Да не ги „мъкнем”по конкурси, представления и изложби? Може би е по-добре да ги оставим тихичко да се развиват от само себе си – нали и тревата на двора си пораства без специални грижи?

    Не, не е така!

    Погрешно е по отношение на тези деца, чиито способности са ярко изразени и могат да определят бъдещата им професия (като спортните таланти, например). Погрешно е и за тези деца, чиито таланти ще си останат любителски, защото ги лишаваме от интересни и запомнящи се моменти. Самият факт, че участват в някой конкурс ги прави по-значими в собствените им очи. Научават се да действат в конкурентна среда. Въпросът е, дали успехът е поставен като самоцел.

    Вероятно ще е най-добре, ако бъдем „на една вълна” с детето си за постигане на успеха. Да го научим да се стреми към целта, ако му дадем възможност да почувства вкуса на победата – над съперниците, над себе си, над обстоятелствата. Ако му помогнем да се справи с неизбежните разочарования и загуби и в такива моменти бъдем до него.

    И да не забравяме, че детето има право:

  • Да прави глупави неща
  • Да греши
  • Да играе и да се забавлява
  • Да се поглези от време на време
  • Да предпочете играта на футбол пред урока по английски
  • Да пее фалшиво
  • Да изцапа новата си рокля, защото е седнала на земята
  • Да си играе с приятели, а не 4 часа да свири на пияно
  • Да получи някоя по-слаба оценка, защото го е домързяло
  • ...
  • ДА ГО ОБИЧАТ БЕЗУСЛОВНО!
  • Автор: Анета Жечева

    ДЪЛГИЯТ ПЪТ КЪМ…ГЪРНЕТО

    Повдигнахте ли вежди въпросително и леко пренебрежително след като прочетохте заглавието? За какво толкова има да се говори по тази тема? При вас се получи просто ей така, между другото. Представете си обаче, че вашето съкровище става на 2, 3 ..години и пътят до гърнето още не е изминат? Как бихте се почувствали, ако не получавате и не получавате това първо доказателство, че се справяте с възпитанието на мъника. Да не говорим за осъдителните погледи на свекърви и други близки роднини. И „дискретните” подмятания, че „по наше време нямаше памперси и всичко беше наред!”. Има ли място за притеснения, ако тръгването по Пътя се е поотложило?

    Пътят към гърнето може да е съпроводен със сълзи, детски вопли, труд и разочарования, НО само ако сте се отправили по този път прекалено рано.

    Какви са признаците, по които да разберем, че е време да въведем детето в „тоалетната наука”?

  • Установен е сравнително постоянен режим на дефекация т.е. налага се да сменяте памперса горе-долу по едно и също време
  • Същият този памперс може да остане сух час и половина - два
  • Частите на тялото и названията на дрехите са понятни за детето
  • Когато кажете „А, пак ли се напишка (наака)!” детето ви гледа с разбиране
  • Интересно става обличането и събличането на дрехи, дори това да ви докарва до истерия
  • Детето настойчиво (често пъти и шумно) изисква от вас да му смените мокрия памперс
  • Подражава ви
  • Проявява своята независимост с помощта на думата „не”
  • И накрая, най-достоверния признак: детето може по някакъв начин - дума, жест, звук - да предаде на родителите си думата „искам”.

    И така, всички предварителни условия са налице. Има и желание. Купуваме гърне и започваме.

    Но кога? По възможност не само в неделите или когато очакваме официалната визита на бабите. Най-подходящо време е лятото. По-малко дрехи има за сваляне, а и количеството на нещата за пране при неуспех е по-малко. Да и съхнат доста по-бързо.

    Формата на гърнето, неговият цвят и украшения (мелодия, нарисувани очи, стърчащи уши и т.н.) няма никакво значение. Важното е гърнето да не възприема като играчка, а като предмет със съвсем друго предназначение. В този смисъл не е подходящо да се поощряват игрите с гърнето. „Това е стол и на него седим. А това е гърне и на него пишкаме, акаме.”. Важното е гърнето да е удобно.

    Запознаваме се с гърнето. Добре е да го предложим когато вероятността от нуждата му е най-голяма - след сън, след ядене.

    В случай на успех хвалим, но не прекалено, за да не ни усетят колко е важно за нас. И неочакваме от тук нататък да спестяваме парите за памперси. В случай на неуспех с всички сили се опитваме да не огорчим, а ако се огорчим - старателно го прикриваме.

    И тук следва една тънкост. Децата имат съвършено различно от нас отношение към своите екскременти. Работата е там, че те ги възприемат като част от себе си. Бъдете внимателни когато изсипвате гърнето (особено първият път), защото хлапето може да се разстрои от това, че вие с лека ръка се отървавате от резултата на неговия продължителен „психологически” труд. Тук могат да ни помогнат измислени истории за живота и пътешествията на „акитата”. Разкажете приказка за техния път по тръбите, плаване в канализацията и т.н. възможно е малко да ви смути легализацията на тази тема, но вашето дете ще порасне и ще разбере, че такива интимни неща не е прието да се обсъждат.

    Постепенно организираме срещите с гърнето не само когато е „време”, но и когато „трябва”. Например преди разходка.

    Някои амбициозни родители успяват да постигнат резултати с 9, 8 дори и със седеммесечните си деца след като ги стимулират със звуци от рода на „пиш-пиш” и други подобни. В това няма нищо удивително. С многократно пиш-пишкане можем да изградим рефлекс у детето. Но именно този рефлекс въобще няма да ни свърши работа. Защо? Защото сме изградили връзка между звуците „пиш-пиш” и гърнето, а не между усещането, че има нещо за изхвърляне в тялото и гърнето. Отмъщението за ранните успехи идва обикновено след втората година на детето. И съвсем „неочаквано” отново трябва да тичаме за памперси.

    В някои случаи загрижените родители се опитват активно да повлияят на естествените процеси. Възможните въздействия могат да включват и елементи на насилие - заставяне да седи на гърнето, наказания и т.н. в резултата - истерия, сълзи, антипатия на детето към процеса като цяло и към гърнето и роднините в частност. А след години посещения при лекари и психолози заради хроничен запек, нощни напикавания, хранителни разстройства, проблеми в сексуалната сфера и личностови разстройства.

    От тук и най-важното правило: ако не се получава - изчакайте! Отложете темата за след 1-2 месеца и се върнете към верните и познати на цялото семейство памперси. Не си струва да тормозите напразно своята и детската психика. Пътят до гърнето ще бъде изминат …когато му дойде времето.

    Автор: Анета Жечева

    ЕГО…(ЦЕНТР)…ИЗМЪТ ПРИ ДЕЦАТА

    Цялото семейство (или поне женската му половина) се е „строило” пред телевизора и с нетърпение очаква драматичния финал на любимото телевизионно шоу (за удобство мъжете могат да си представят финала на световното първенство по футбол). Напрегнато се дискутиран възможните обрати, фаворитите, игрите зад кулисите…И изведнъж вашето 4 годишно слънчице нахлува с боен вик в стаята, започва да подскача пред екрана и ожесточено да ви дърпа за ръката, за да ви покаже как е наредило играчките си. Вашето възмущение и остри забележки: „Колко пъти трябва да ти повтарям - дръпни се настрани или излез!” - то не разбира и дори може да се обиди. Ни в клин, ни в ръкав го гоните. А защо - не разбира. „Да не съм им омръзнал? Или въобще не съм им нужен?”. Ако детето започне да се съмнява в своята „нужност”, то незабавно ще започне да търси доказателства за вашата любов.

    А децата търсят такива доказателства доста своеобразно. Капризничат, хулиганстват, боледуват, пакостят, затварят се в себе си или плачат - каквото и да е, само да им се обърне внимание. Вашите забележки и укори само наливат масло в огъня (и как ли не, нали са ми обърнали внимание, ура, ценен съм им!). А родителите сериозно започват да се притесняват какъв егоист/егоистка отглеждат и как на детето им въобще не му „пука” за тях.

    От къде идва това болезнено и за двете страни разминаване?

    В ежедневието най-трудно е да погледнеш на събитията през очите на другия. Особено ако този човек е малък, „несериозен”. Момченцето ви беснее, без да си и помисля за следобедния сън на по-малката си сестричка. Носи се като вихър по стълбите и събаря съседа. Досажда ви до безкрайност, въпреки че сте му обяснили, че имате важна работа. Но от негова гледна точка, друг начин на действие просто не може да има - та нали тези „безобразия” са продиктувани от сериозни, дори понякога от благородни мотиви. Които, за съжаление, околните не знаят, а и всъщност не се и стремят да разберат преди да са се навикали, наказали, изгонили.

    „Детето ми расте абсолютен егоист!” - може да се чуе от устата на доста родители. Като тук не става дума за сложната тийнейджърска възраст, когато проявите стават очевидни и безспорни. Това може да е реплика на майката на три годишна госпожица, която не иска и не иска да си даде куклата на братовчедка си. Удивително е, че не обвиняваме в егоизъм кърмачето, въпреки че неговото поведение е продиктувано изцяло от желанието да обезпечи собственото си благополучие. Но сме готови да посочим обвинително с пръст четири-пет годишното хлапе, само защото не е готово да сподели своята кофичка с другите.

    Това, че детето ви не споделя нещата си с другите е съвсем нормално в определена възраст. До 4 години децата са егоцентрични, т.е. всичко на което им се спира вниманието им се струва като естествено продължение на самите тях. Затова често възникват конфликтни ситуации, когато детето не желае да даде своята играчка, но смята за съвсем естествено да вземе играчката на друго дете. Ние възрастните правим тази разлика - това е твое, а това - не. А малките не са способни да възприемат гледната точка на другите хора, защото собственият им поглед към ставащото приемат за единствен и верен. Ако можем да облечем с думи разсъжденията на 3-4 годишните те биха прозвучали примерно така: „Аз съм центъра на вселената и всичко се върти около мен. Нещата съществуват само защото аз си ги представям. Светът е хубав и добър т.е. той е хубав и добър персонално към мен.” Да си егоцентрик означава да се обичаш, да се обичаш нежно, забелязвайки своите малки особености като нещо много мило и приятно и да приемаш своите недостатъци като достойнства (както се случва и с всички влюбени). Означава и да очакваш възхищение от всички околни. Някои хора не израстват тази етап от развитието. При егоизма това сляпо възхищение от себе си липсва. Егоистът доста добре си дава сметка за своите ограничения и не се опитва да спечели любовта на другите, но …си взима това, което смята, че му се „полага”, независимо от мнението на другите.

    Нужни са доста години и родителска намеса, за може егоцентризмът да прерасне в егоизъм. При него мислите биха звучали по съвсем друг начин: „Аз съм най-главното нещо на света, но за съжаление не съм неговият център. Има и други хора, които си имат свои интереси и си ги гонят. Никой няма да ми поднесе нещата на „тепсия”. Трябва да си извоювам това, което искам.” Егоизмът разцъфтява в семейството. В детската група той бързо бива забелязван и получава сериозен отпор.

    Здравото дете на 3-4 дори и 5 години се вълнува само собственото израстване и самоутвърждаване, а не от някакви (неразбираеми за него) концепции за справедливост и добро. Това поведение е спонтанно и естествено. Първо е нужно да зачетеш себе си, а едва след това - другите. Ние възрастните, за съжаление, забравяме това правило. Да мислиш за себе си, да се грижиш за себе си, в нашата култура е еретично. Грешно. Неморално някак. На колко урока по литература са ни „набивали в главите”, че егоизмът е присъщ само на „лошите” герои. Дали обаче, когато изтръгваме из корен и най-малките прояви на егоцентризъм при детето си му помагаме? Какво послание отправяме към него? Всеки друг е по-важен от теб? Не отстоявай своето (как ли ще успее такъв човек в днешната конкурента действителност)! Редно е да жертваш за другите? Освен по време война такава самопожертвувателност има ли място? И как ще се видоизмени и деформира базисното желание да обичаш себе си, ако го отричаме? Не е ли добре в тази възраст да дадем възможност на детето да потренира (разбира се в разумни граници) да отстоява своето и да се противопоставя на чуждото влияние. Добре би било около него през целия му живот да има само добронамерени и обичащи го хора. Но можем ли да го гарантираме? Нека известно време толерираме егоцентризма и да се опитаме да го превърнем в самоуважение. Само да не превърнем егоизма в норма.

    Да разбираме, че за 3-4 годишното ни хлапе е естествено да бъде егоцентрично е едно, но да му отстъпваме във всичко - съвсем друго нещо. Нормално е, ако сме поръчали пица за вкъщи, то да заяви тържествено и категорично, че тя е само за него. Ако се жертваме и отстъпим всички ще останат недоволни. Детето, защото разбира се няма да може да се справи с цялата пица и ще го заболи корема, ние - защото ще останем гладни. А спокойно бихме могли да си вземе по едно парче с думите: „Ние също искаме да опитаме пицата и не смятаме само да преглъщаме докато ти си хапваш.” Повярвайте, то ще „полудее” от такава реакция. Но ще ви уважава повече. А преодоляването на егоцентризма не е толкова трудно - децата спонтанно се учат да „влизат в кожата” на друг човек чрез игрите.

    На детето е нужна преценката на възрастните, защото още не може да се ориентира в „доброто” и „лошото”. Ако в семейството се преувеличава значението на личността на детето, възхищавайки се от всички (ама абсолютно всички) негови постъпки, ако се обсъждат непрекъснато в негово присъствие способностите и талантите му, сравнявайки ги с тези на другите деца е много вероятно да посеем семената на себелюбието и егоизма.

    Автори: Анета Жечева, Антоанета Христова

    ЗА ПЪРВАТА ЛЮБОВ

    Първата любов е неизбежна като поледицата през зимата и горещините през лятото. Често пъти казват, че това е може би най-щастливия епизод от живота на човек. Да имаш влюбен тинейджър в къщи обаче, за повечето родители наподобява природно бедствие.

    А всичко започва така мило!!!

    В детската градина

    Един ден вашият тригодишен сладур смело се обяснява в любов на петгодишна красавица от детската градина. Въобще не се стеснява да каже, че ще се ожени за нея. В тази възраст децата много бързо променят обекта на своята любов. Вчера му е харесвало едно момиче, днес – друго, утре – трето и така до безкрайност.

    Съвет към родителите

    Обърнете внимание в кого обикновено се влюбва вашият малчуган. Лесно ще разберете, какво е най-важно за него: красотата, силата, сръчността, смелостта или обратното – непослушанието и агресивността. В този период децата не се влюбват в човека, а в определени негови качества. Именно затова едно момиченце може да се «влюби» в десетина кавалери. Нали едно момченце не може да притежава всички ценни качества. Това е нормално. Не е добре да критикуваме децата за тяхната непостоянност и да се опитваме да им обясним, че любовта може да е само една. Радвайте се, че детето ви израства емоционално. За него ще е много интересно да му разкажете за своята първа любов – разбира се на достъпен език! Не се присмивайте да любовните проблеми на детето си. Може да ви се струват дреболии, но и на три години има истинска любов.

    ....началните класове.

    Тук нещата вече драматично се променят. Децата се стесняват да проявяват открито своите чувства. Момченце, което харесва съученичката си може да я дърпа за косата. А момиченцата обикновено крият своите чувства зад насмешка и показно равнодушие.

    Съвети към родителите

    Преди да четете конско на сина си, че момичетата не се бият се опитайте да се ориентирате в ситуацията. По-скоро му разкажете за своя първи ухажор и какво от поведението му ви е харесвало и какво – не. В тези разговори «като с възрастен» е добре да се включи и таткото. Бащиният пример е заразителен (все още!).

    Често пъти заради любовта изостава ученето. Да „вдигате лозунги” пред детето: „Сега ученето е най-важно, за любов има време!” е съвършено безсмислено Първо на чувствата трудно се става господар и на 37 години, камо ли на 7. Второ: любовта и ученето са две съвсем отделни неща – не ги смесвайте! Опитайте се да мотивирате детето, като му кажете, че когато „блесне” в час ще привлече вниманието на любимия обект към себе си.

    ...тинейджърите.

    Влюбването в тази възраст носи масов характер и наподобява епидемия. Пика но това явление обикновено е през пролетта. Ако в класа се появят момче и момиче, които има сериозно увлечение, новината обикаля цялото училище. Реакциите ще са различни. Съучениците ще измислят нови изобретателни поводи за шеги и закачки. А почти всички момичетата тайно ще завиждат и ще мечтаят за такъв училищен роман. Не че ще го покажат. Ще гледат пренебрежително, от високо, дори ще ги осъждат. Скоро ще забележите, че влюбените двойки стават все повече и не само заради това, че вече им е време. Просто така могат да се издигнат в собствените си очи, да се почувстват по-значителни. Типично е, че избират такова момче/момиче, което ще се хареса преди всичко на приятелите и едва след това на тях самите. Истински чувства и любовни преживявания в тази възраст са рядкост.

    Много въпроси започват да вълнуват тинейджърите в този период: За какво да си говорим? Какво той/тя ще си помисли за мен? Няма ли да му/й е скучно с мен? Понякога тревогите по този повод могат да са толкова големи, че буквално да блокират детето. На все пак е по-добре това да се преживее колкото се може по-рано, отколкото по-късно, когато на много ще им се наложи да прекрачват през психологическата бариера и да се избавят от излишни комплексни, нараснали до степен на сериозен проблем.

    За повечето тинейджъри личните преживявания често пъти са по-важни от любовния обект. Привлича ги не само представителя на противоположния пол, а и новите, вълнуващи преживявания в отношенията с него. Те стават повод са многочасови разговори с приятели и нарастване на телефонните сметки на родителите.

    Свети към родителите

    Всъщност по отношение на своите любовни трепети тинейджърите стават изключително затворени и дори параноични спрямо родителите си. Да не би „не дай боже!” да им се намесят в живота. Тук желанието да се пази личния параметър избуява до неподозирани висоти. И това е нормално!

    Често пъти родителите виждат в дружбата между момче и момиче само опасности . И може би затова изричат такива непростими думи като: „Любов?! Ама каква любов те гони тебе? Още сам не можеш да си ...., а за любов ми приказваш! Просто забрави Сашо/Мария!”. Това е една от най-честите грешки на родителите. Защото типичното поведение на тинейджъра е да направи всичко „напук”, да се опита да докаже на родители си, че не са прави и да ги накара да съжаляват за думите си. Разбира се, мъдрите и опитни родители в повечето случаи ще се окажат прави - от тази любов след две седмици ще остане спомена за някакъв малък подарък.

    Разбира се, има деца, с които родителите не срещат такива трудности – те са послушни, да оспорват забрани и през ум не им минава. Такива деца са малко и е добре, че е така! Тези деца са слаби и без воля, те не могат да отстояват себе си, да защитават своята гледна точка. Сега на родителите им е лесно с тях, но лесен ли ще им бъде живота?

    Ето още 10 неща, които е добре да избягват родителите на влюбен тинейджър:

    1. Не се аргументирайте на база личния си опит или този на своите родители. „Не послушах майка си и после цял живот съжалявам!”. Добре е да знаете, че за 40 години стереотипа на женско поведение се е променил с 80%, а при мъжете – с 40%. А това означава, че „правилния” модел на поведение на бабата ще изглежда динозавърски на внучката.

    2. Дори и по ваше мнение отношенията да са нежелателни не си струва да се налагат забрани. В повечето случаи това води до обратен резултат – което се забранява автоматично става още по-желано. Тогава срещите ще са на някакво незнайно и може би рисковано място. Все пак е по-добре да са ви пред очите, нали?

    3. Не прекалявайте с критиките към любимия на сина или на дъщерята, въпреки че според тях тя/той е далеч от идеала. Както се знае – любовта е сляпа.

    4. Рисковано е любовното увлечение да стане тема №1 в семейството. Не е желателно да се формира свръхценна представа за любовта. Тя е забележителна, важна част от живота. Но е само част, а не целия живот.

    5. Топлите семейни отношения са по-ценни от всякога. Към ранен брак са склонни именно тези момичета и момчета, които нямат пълноценни отношения в своето детско-родителско семейство.

    6. Ако не споделяте вкусовете на детето си т.е. не мислите, че тя/той са най-прекрасните, красивите, умните ... – запазете мнението за себе си.

    7. Не бъркайте разговора за любовта с нравоучителна тирада. Особено в състояние на любовна еуфория детето ще бъде абсолютно невъзприемчиво за поучения. Но между другото да споменете, че: писането на любовни признания по асфалта или подаряването на плюшени играчки характеризира самия човек, а не неговото отношения към любимия; че по думите и подаръците не трябва да се съди за силата на любовта; че характера е нещо постоянно и практически не подлежи на промяна и т.н. Кой знае, може би именно сега тази информация ще се окаже изключително полезна.

    8. Хвалете детето. То трябва да е уверено в себе си и тогава няма да търси самоутвърждение чрез околните и ще си търси достоен партньор.

    9. Не забравяте да поговорите за безопасния секс въпреки, че ви струва още много рано.

    10. Ако първата любов завърши с болезнена раздяла (а често се случва именно така), не бързайте да натяквате на детето си: „Аз казах ли ти!”. Точно в този момент детето ви има нужда от подкрепа, а не от критики. За да преодолее болката, объркването, загубата на вяра в любовта, самотата.

    Първата любов е нещо, което трябва да се изживее. И с хубавите и с трудните моменти. Добре е тинейджъра да премине през всички етапи, за да може да затвори тази страници и да продължи напред. Ако това не се случи има риск всяка следваща любов да бъде сравнявана с идеализирана или очернена ПЪРВА и в продължение на дълги, дълги години детето ви да се пита: „Какво би било, ако...”.

    Автори: Анета Жечева и Антоанета Христова

    ЗА САМООЦЕНКАТА И ОЦЕНКИТЕ

    Интересът на детето към своето собствено „Аз” – към своите особености, възможности, способности – се проявява различно във всяка възраст. „Аз сам!” – казва тригодишното дете. И това означава, че то вече е отделило себе си от обкръжаващия го свят, отграничило се е от другите хора. За нас, възрастните, това разграничение е очевидно, но то съвсем не е ясно на човек по рождение. За детето това е съществена крачка в развитието.

    „Кой съм аз?”, „Какъв съм аз?”, „Какво мога” – се пита тинейджъра, и това вече е съвсем друга форма и друго ниво на развитие на самосъзнанието.

    И така, какво представлява самооценката? Това е оценката на човека (и на детето) за самия себе си: за своите качества, възможности, способности, особеностите на своята дейност. Има два съществени фактора за формирането на самооценката:

  • Рационален – отразяващ знанието за самия себе си
  • Емоционален – отразяващ как се възприема и оценява това знание. Тук диапазона може да бъде много широк – от вяра в собствената идеалност до безогледна самокритичност.
  • При децата и двата фактора са под силното влияние на оценките, които дават възрастните за детето.

    Нека по-подробно да разгледаме периода от 6 до 10 години. Тогава се развива чувството за трудолюбие, способността да се изявяваш в процеса на работата. Опасността в този етап е, че ако детето няма умения да изпълни определен вид дейност (или това е оценката на значимите възрастните) или не намери своето място в детската група при извършване на съвместни задачи и игри може да се появи чувство за неадекватност. Детето може да се усъмни в своята способност да извършва каквато и да е трудова дейност. Началните училищни години съществено влияят на представата на човека за себе си като за компетентен, творчески и способен да се работи.

    Върху формирането на самооценката на децата от първи клас съществено влияе оценката на учителя – тя се приема с почти сляпо доверие. Правилото е, че добрите ученици са с висока, дори завишена самооценка, а изоставащите - с ниска и занижена. Децата, обаче, често пъти не се примиряват лесно с ниските оценки за своята работа и качества на личността. Възникват конфликтни ситуации, които още повече засилват емоционалното напрежение в децата. Постепенно започва да се развива неувереност в собствените сили, повишена тревожност, плахост, чувство, че не са на мястото си сред своите съученици, предпазливост и подозрителност към възрастните. И може би е важно за детето не да има „супер” педагог за начален учител, а такъв който ще го хвали и отбелязва всяко едно негово постижение.

    И недооценката и преувеличаването на собствените сили и възможности е далеч не безобидно явление. Определянето като „слаб” или „силен” ученик постепенно поставя отпечатък върху всички страни от живота на детето. За централни роли в живота на класа претендират отличниците, а за слабите ученици остава ролята на изпълнителите. „Звездите” на класа обикновено са тези деца, които получават похвали и шестици от учителите. Доста по-късно, през пубертета може да се промени вече заетата позиция в детската група.

    КАК МОЖЕМ ДА ПОМОГНЕМ НА ДЕЦАТА ДА ФОРМИРАТ АДЕКВАТНА САМООЦЕНКА?

  • Да намерим област на „компетентност” на детето. Това е изключително важно за децата, които изпитват трудности в училище. Неспособни деца по принцип няма. Важно е да се открие тяхната силна страна: едни добре рисуват, други майсторят разни неща, трети се грижат за домашните животни и т.н. Родителите могат да съдействат за това, детето им да покаже пред приятелчетата си от своята най-силна страна.
  • Да развиваме способностите на детето да анализира своята работа, като даваме примери и модели как става това. Анализирането е проблем, както за децата с ниска, така и при тези със завишена самооценка. При едно психологическо изследване било предложено на децата сами да оценят работата си. Едно от момиченцата, което било слаба ученичка, си поставила двойка, като в същото време учителката е оценила работа на три. Когато я попитали, защо се е оценила така момичето отговорило: „Не знам къде съм сбъркала, но знам, че съм направила грешка. Затова и си сложих двойка.”. Това е доста типично. Децата не могат да видят грешките си и да анализират работата си. Но те предварително са ориентирани към неуспех и затова си поставят ниска оценка. Доста често децата се оправдават с външни причини: „лош почерк”, „неудобна химикалка”, „нещо ми пречи”. А друг път копират спасителни щампи, заимствани от оценките на възрастните: „имам лоша памет”, „всички казват, че нямам математически способности” и т.н.
  • При децата със завишена самооценка е точно обратното – често те обосновават своя успех с вътрешни причини: те „много са работили”, „доста са се постарали”, „учили са допълнително”. И тук има неумение да се анализира собствената работа.
  • Покажете им, че ги цените и обичате. Всеки родител може да намери своя начин да изрази обичта си. Понякога е достатъчно да има само "Нашите10 мин.”, в които родителят изцяло да се посвети на детето.
  • Да ги хвали и поощряваме
  • 5 прости правила как да хвалим детето:

  • Бъдете умерени в похвалите. Ако рядко го хвалите много е вероятно до да започне да мисли за себе си негативно и трудно да разграничава добро от лошо. От друга страна, ако се хвали прекалено често, детето развива „зависимост” от похвалите, едно непрекъснато очакване и му е необходимо винаги да усеща вниманието на другите за да се чувства адекватно. А всичко това пречи на развиването на собствените умения да се оценяваш. Разумната похвала върви ръка за ръка с разумните очаквания, на които детето може да отговори.
  • Хвалете за нещо конкретно, а не „въобще”. „Харесва ми колко внимателно си наредила дрехите си в гардероба”, а не „Добро момиче”. Правилото е: коментираме постъпка, а не личността.
  • Хвалете усилията, а не резултата. Така има много по-голяма вероятност детето да повтори усилията си и този път да се получи по-добре. „Благодаря ти, че толкова се постара да забършеш масата”. Няколко трохи са останали, но не споменавайте за тях. Обърнете внимание, че ако бяхте продължили с „но...” целият позитивен момент щеше да се загуби. Можете обаче, след като похвалите детето за усилията да направите малка пауза и да добавите: „Трохите доста трудно се събират, затова хайде да опитаме заедно.”
  • Избягвайте използването в похвалите на превъзходна степен, като „най-умния”, „най-красивата”, „най-добро дете” и т.н. Вместо да изпишем вежди ... Детето, на което непрекъснато говорят с „най-”, често приема, че родителите постоянно очакват от него да бъде „най-”. А съгласете се, че това е непосилна задача.
  • Хвалете с думи, които детето разбира: „забавен”, „помощник”, „добър”.
  • И няколко думи за остойностяването на оценките в пари. Може би някои учители и психолози ще протестират, но според мен това не е чак толкова лошо. Така задаваме модела на възрастните: „Полагаш усилия – получаваш пари.” А по отношение на това, че така се възпитават бележкари и зубрачи, моля за извинение, но по какви критерии се поставят високи оценки (механично повторение или с разбиране), е решение на учителите. Нека не критикуваме децата за чужди решения. Проблемите според мен са другаде:

    Първо: как родителят да определи с каква сума да започне в първи клас, така че в единадесети да не му се налага да обира банка или най-малкото да потъне в дългове.

    Второ: как да се избегне клопката детето да приравни парите с любовта и признанието. Защото логиката е проста – „Аз искам мама и татко да ме обичат и зачитат – уча и получавам добри оценки – те ми дават пари – значи ме обичат!”

    Разбира се, можем още доста да направим за самооценката на детето си. Но нека да започнем с тези неща.

    Автор: Анета Жечева

    ЗАЩО НЕ МЕ „СЛУША” ДЕТЕТО

    Спокойна лятна съботна привечер. Семейства с малки и не толкова малки деца са завзели масичките по кафетата. Всичко би било чудесно … ако я нямаше една група от няколко деца, които с бойни викове кръжат около масите, нанасят поражения равностойни поне на цунами от 5-та степен, събарят всичко и всеки, който им се препречи на пътя и са абсолютно оглушали за родителските напътствия как трябва да се държат. И не че децата са лоши, а просто правилата за тях за чужда реалност.

    Някои родители смятат /ненужно оптимистично/, че и без тяхно участие всичко ще си дойде на мястото. Други се отказват да въвеждат правила, за да избягнат конфликтите с детето. Трети имат негативни спомени от собственото си прекалено строго възпитание. Обаче

    НА ДЕЦАТА СА НУЖНИ ПРАВИЛА

    защото:

  • Дават сигурност на детето – поставят рамка /дори и да не е много приятна/, в която детето да може да експериментира и действа
  • Осигуряват безопасност – да се прехвърли цялата отговорност върху 3 годишно дете да преценява кое е безопасно и кое – не, не е много разумно
  • Регламентират отношенията и учат детето да управлява поведението и емоциите си
  • Учат на отговорност, търпение и зачитане на авторитета
  • Подготвят за включване в общество, в което /все пак/ има правила
  • Кои са най-често срещаните ГРЕШКИ, които допускат родителите, когато въвеждат правила:

    ПРЕКАЛЕНО МНОГО

    Често пъти правилата са маскирани с думата „трябва!”. Трябва да си изядеш всичко, трябва да слушаш татко, трябва да ходиш спокойно, а не да тичаш, трябва…, трябва…, трябва …И ако трябва-та станат хиляди може да се стигне до неприятно последици:

  • Детето да не развие способност само да преценява и да стане зависимо от другите
  • Като тийнейджър да „вдигне революция” и до отхвърли всички, дори и много от тях да са разумни
  • ПРЕКАЛЕНО МАЛКО

    Сегашните родители са децата на прехода. Този период, в който правила и ограничения за доста семейства бяха анатема. И много от младите родители просто нямат опит, как става това. Или имат принципно несъгласие да има правила за детето. ако разчитаме детето „само да разбере” как трябва да се постъпва му гарантираме травматичен сблъсък с реалността в детската градина. И се абонираме за всекидневни забележки от страна на учителките. Прекаления либерализъм, както и авторитарния стил водят до проблеми.

    СТАТИЧНИ

    Уж знаем на колко години е детето ни, а забравяме, че правилата е нужно да се променят с порастването. Нормално е да изискваме седем годишната ни дъщеря да ни информира за това кои са й приятелките, какво правят заедно и ние да определяме кога да се прибере. Обаче да налагаме на тринайсет годишна тийнейджърка да прави пълен отчет за това какво са си говори с приятелите най-вероятно ще се възприеме като нахлуване в личния живот. И си е точно така.

    ПРОТИВОРЕЧИВИ

    За последиците от различните родителски стратегии се е написало доста. И до какво водят. Различните правила на мама, татко, баба създават хаос и несигурност у детето. И става още по-лошо, ако след това го обвиним, че се е възползвало от нашите неуредици и го наречем „манипулатор”. Това е благоприятна среда и да вменим вина у детето „Кого обичаш повече – мен или баба си? Ако ме обичаш повече от нея, ще ме слушаш аз какво ти казвам!”. И пред детето остава изборът на кого да бъде вярно и кого да предаде. Също толкова опасно е да не сме последователни – веднъж да се скараме и накажем детето, че ни отговаря, а следващия път да се направим, че не сме го чули.

    БЕЗ ПОСЛЕДИЦИ

    Понякога забравяме, че ако има правило е важно да има и последица, ако то се наруши. И правилото става неефективно. Друг проблем е и поставянето на неадекватни санкции – детето е закъсняло с 10 минути и му се забранява една седмица да излиза. Или се отправят такива грандиозни заплахи като „Ще ти откъсна главата, ако още един път …”, които е ясно, че няма да бъдат изпълнени

    ЕЗИКОВИ КЛОПКИ

    Тук личния стил на родителите е от определящо значение.

  • Могат да се увлекат в даването на прекалено много доводи, в подкрепа на някое правило. Спорно е дали и „най-железните” аргументи ще направят лягането по-привлекателно.
  • Защото АЗ КАЗАХ и толкова! Може да се използва от родители, на които им се е изчерпало търпението, нямат време за много обяснения или смятат, че те просто не са нужни. Или от тези, според които да си родител автоматично те прави и авторитет. За съжаление това съвсем не е така.
  • Вероятно много от родителите, които четат тази статия ще кажат: „Ние тези неща ги знаем, но на практика не се получава”. Една от възможностите да се преодолее това препятствие са тренингите за родители. Там ще намерите отговор на въпроса КАК.

    Автори: Анета Жечева, Антоанета Христова

    „ИДЕАЛНИЯТ” РОДИТЕЛЯТ

    Съществува ли „идеалният” родител? Вероятно – не. И слава Богу! Представете си картината на идеални родители с идеални деца, които населяват един идеален свят! Стряскащо! И, извинете, депресиращо и скучно.

    Един наблюдателен психолог беше отбелязал, че когато хората станат родители с тях става нещо странно и необяснимо. Те започват да играят роля и да действат така, като че ли забравят, че са хора. Намятат мантията на „родител” и се стараят да се държат по такъв начин, по какъвто смята, че родителите ТРЯБВА да се държат. Поемат отговорността да бъдат нещо повече от хора. Чувстват, че трябва да бъдат последователни в своите чувства и да ги контролират (винаги), да обичат детето си (винаги), да го приемат (винаги и безусловно), да забравят за личните си нужди и да се жертват заради децата и освен това – да не повтарят грешките на собствените си родители. И попадат в капана на безкрайните самообвинения, че не се справят, на стреса от ограничаването на собствените потребности.

    Какво е необходимо, за да не тръгнем по този път?

    В психологията има термин за описване на доброто родителстване: „достатъчно добра майка”. Забележете – не „максимално”, не „идеално”, а просто „достатъчно добра”! Как можем да станем „достатъчно добър” родител и без да отричаме човешкото в себе си? Нека да се опитаме да отговорим на този въпрос през погледа на детето.

    От какъв родител имам нужда?

    Силен

    Той трябва да бъде вечен и неразрушим. Хапя, стискам гърдата на мама, а всичко продължава да си е същото. И млякото не свършва. Какво облекчение! И никога не ми се сърди за това. Само ме целува по нослето. Когато плача, а те - не, разбирам, че нещата не чак толкова отчайващи. Когато ме е страх, а тях – не, значи страхът може да бъде победен. Ако ме боли, а те не се плашат, значи моята болка ще премине.

    Слаб

    Колко е хубаво, когато паднеш и си разкървавиш коленете да можеш да си поплачеш. Това го знам от мама и татко. Най-вече от мама. И тя като си прещипа палеца на врата плака. И когато я обиди шефа, също плака. Нашите не са като някои други родители само да повтарят: „Бъди мъж! Не ревльо!”. А още по-хубаво е, че като наистина ми е тъжно и плача, ме гушкат. И ми става по-леко.

    Постоянен и предсказуем.

    Ако се сърдят и забраняват нещо, може да не проверявам – то ще бъде забранено каквото и да правя. Ако е разрешено – смело мога да го действам - няма да ми се карат. Като малък се опитах да ги надхитря. Първо питах татко, а ако не се съгласи – молих мама. Но номерът не мина. Въобще „Не”-то е не и „Да”-то е да. От това ми става спокойно, света е предсказуем, чувствам доверие в тях и увереност в себе си.

    Доверява ми се

    И мама и татко са наясно, че не правя нещата „просто така”. И когато кажа, че искам нещо, не бързат да ме отрежат. Е, случвало се, когато мама дълго, дълго се заприказва с нейна приятелка да започна да мрънкам, че ми се спи, че искам сладолед и такива неща. Но мама (чудно как?) е наясно, че просто искам малко внимание. А за ученето да не говорим! Искам да уча нещо с рисуване. А и много добре рисувам. Поговорихме, обиколихме много училища и накрая се съгласиха. Нищо, че и двамата са адвокати и вярват, че в „правото има много пари”. Но за мен това е скучнооооо!

    Прави неща за мен

    Не мога да стигна по играчките на етажерката, а те могат. Не мога да отворя врата – а те могат. Повдигат ме, носят ме колкото искам по всяко време на деня и нощта. И ръцете им винаги са така уверени и силни. Помагат ми и никога не им омръзва. А когато трябва ме защитават от разни лоши деца.

    Оставя ме сам да се пробвам.

    Супер е, че ме оставят да правя много неща. И когато кажа „Аз сам!” не ме отблъсват в страни и не се втурват да правят всичко вместо мен. Знам, че когато се плъзгам по леда сърцето им се свива, и когато си боядисах косата синя хич не им хареса, но…не ме мислят за глупак. Мога да се пазя и мисля разумно (поне в повече случаи). Е, ще падна няколко пъти и какво от това?! Така де, и аз имам право на грешки, падения и победи. Това си е моят живот. И ми се иска да го изживея самостоятелно. А ако има кой от време на време да удря едно рамо – чудесно!

    Винаги до мен

    Нещо не е на ред и аз не знам какво, но мама знае - „Гладен е!” и ме храни. Добре ми е! Съучениците ми се смеят, че съм смотан. Мама каза, че и тя си е имала проблеми. Вече хич не им мълча. Много ми харесва Мимето от съседния клас и с татко си говорим по мъжки за „жените”. Свалих я!

    Толкова далеч, колкото ми е нужно

    До сега бяхме все заедно, но вече тръгвам на детска градина. Мама е спокойна и аз съм спокоен. В началото заедно учихме, но от трети клас ми казаха „Можеш и сам.”. Справих се! В началото татко не хареса първото ми гадже, но после „кротна”. Приятелите са си мои и гаджето – също. И най-хубавото е, че когато скъсахме не ми натяква „Предупредих те!”.

    Обича ме

    И на мама и на татко им е приятно да бъдем заедно, да правим разни интересни неща. Е, от време на време ми казват „Чупката от тук! Сега е време големите да си приказват!”, но аз си знам, че ме обичат. Случва се да направя някоя простотия и те въобще не ми спестяват коментарите, но….аз пак си знам, че ме обичат. Не винаги ми купуват това, което си поискам, защото „Има по-належащи неща” или „Сега не можем да си го позволим”, но…аз пак си знам, че ме обичат!

    Не изисква от мен вечна благодарност

    Не се държат странно като някои други родители. Не ми натякват постоянно, какво били направили за мен, от какво са се били лишили, какво са жертвали….Ха! Че нали тези неща са ги правили, защото ТЕ са ги искали, ТЕ са решили. Защо цял живот детето трябва да се чувства задължено на родителите си? Обичам мама и татко, защото правят толкова много неща за мене просто от обич, а не за да съм им благодарен!

    Трудно е да чуеш този, понякога, противоречив детски глас. Изумителното е, че повечето родители не само се вслушват, но и се опитват да го следват търсейки баланса. Вярваме, че по принцип, всички ние сме – „достатъчно добри” родители. Когато ни е нужна подкрепа, ние винаги можем да я намери, да получим нужната информация или съвет. Трябва само да направим крачка в тази посока.

    И да не забравяме, че сме просто родители, а не богове!

    Автори: Анета Жечева и Антоанета Христова

    ИМЕНАТА НА ДЕЦАТА

    Едва ли има думи в езика, които по честота на употребата, изразяване на чувства и емоции, влияние върху поведението на хората могат да се сравняват с имената. Ние се обръщаме към човек с името му, шепнем го с надежда и любов, молим се за него, проклинаме го и го благославяме пак с името. .

    Още преди да се научи да използва местоимението „Аз” детето знае как се казва и говори за себе си чрез името си. Ние сме особено чувствителни как произнасят името ни, долавяме го дори да не различаваме значението на другите думи. Спонтанно отговаряме на въпроса „Кой си ти?” чрез своето име.

    От незапомнени времена представителите на различните народи са вярвали, че името влияе на съдбата на човека, дава му власт и сила. Древните римляни са казвали „Nome nest omen” - името е съдба. На него са придавали някои магически свойства. Например ако кажеш на глас името на своя враг ще го призовеш (в това май и сега вярват някои хора - спомнете си Хари Потър и злия вълшебник Лорд Волдемор).

    Как са избирали имената до преди век?

    Утро, хлад, махмурлук. На младия баща, който до сутринта е отбелязвал подобаващо раждането на наследника (е може и на дъщерята), му връчват малък опакован вързоп с нещо червено и цвърчащо вътре в него. Цялата рода начело със свещеника трепетно очакват този сакрален момент - какво име ще даде на детето. А в главата му се вият алкохолни пари и натрапчива редица от до болка познати имена - Иван, Йордан, Мария…Накрая бащата маха с трепереща ръка и нарича бебето я на баща си, я на майка си или - в израз на творчески порив - на някой светец.

    А ако говорим сериозно …

    Заедно с името на дедите предшествениците ни са се приобщавали към определени социални роли, ставали са „нишка” свързваща поколенията. С помощта на имената са се съхранявали модели на поведение. Името е играло ролята на социална памет, изпълнявало е функцията на транслатор на опита на цели поколения хора и в някаква степен е задавало индивидуалността. Все още можем да чуе „Те, Хаджидимовите са все такива пройдохи!”. А на този Ивановден горд именник заяви по телевизията, че „Иван не е просто име, а призвание”. Не е случайно, че много семейни войни и до ден днешен се водят заради името на детето. Коя рода ще надделее става въпрос от жизнено важно значене. И на война като на война. Води се с позволени и непозволени средства. И все някой ще бъде обиден, разочарова, или безкрайно доволен. Освен ако младите не проявят чудеса от комбинативност и не вместят в името на детето имената на всички баби и дядовци. Нещо като Ехрипема на бабите Елена и Мария и дядовците Христо и Петър. Често пъти резултатът е нещо абсурдно, нелепо и предизвикващо насмешка въпреки добрите намерения.

    А сега?

    Нещата са много по-сложни! Освен че трябва да се съобразят с натиска на родата, на родителите влияят разни астрологични и нумерологични прогнози, мода, латино сериали и още какво ли не. Не е удивително, че бъдещите родители прекарват часове пред интернет в търсене на най-доброто, разглеждат стотици варианти и често пъти стигат до семейни баталии.

    Да кръстиш детето си на някого е израз на надежда за бъдеще. И няма значение дали е някой успешен дядо, добра баба, герой на съвремието, от книга или филм. Иска ни се да вярваме, че заедно с името детето ще получи тези особени способности, качества и съдба. За съжаление гаранции за това няма. А проблеми мога да възникнат, ако в семейството има няколко Ивановци и всеки път трябва да се уточнява за кого става дума. „Лепне” ли се в детството „Малкия Иван” най-вероятно е да остане за цял живот. И на 40, и на 50. От една страна става много по-трудно да изграждащ идентичност в тази ситуация, от друга - дава усещането за групова принадлежност и сигурност. Още по-опасно е да се подведем по някоя мода в имената. Преди двадесетина и повече години може да е било много шик момиченцето да се кръсти Изаура, но сега това име не говори нищо.

    Нормално е родителите да вярват, че тяхното дете ще бъде най-прекрасното, най-уникалното и въобще най-, най- от всички деца по-света. И да искат да подчертаят тази необичайност като му дадат необичайно име. Но …в повечето случаи околните не са склонни да се отнасят към нашия избор с разбиране. Напротив, с много по-голяма охота предпочитат да се шегуват с нестандартното име, отколкото да се възторгват от него. Представете си, че сте кръстили малкия Елвис, а неговите музикални таланти са меко казано ограничени. Ако преминете мярата в нестандартността има риск детето да стане обект на постоянни насмешки от околните, да придобие комплекси и сериозно да пострада самочувствието му. И най-симпатичните от нестандартните име могат да докарат доста проблеми и неприятности. Дори децата на знаменитостите, живеещи далеч от „грубия” свят, страдат от излишно необичайните си имена. Синът на Дейвид Боуи, получил при раждането си странното женско име Зоуи предпочел да го смени на простичкото - Джо. Нещо толкова невинно като една допълнителна буква в името също може да донесе затруднения. Ако са ви нарекли „СтеЛЛа” сигурно всеки път ще трябва да обяснявате на разни чиновници как се пише името ви и шансът да бъде сбъркано е голям. А това не оказва благотворно влияние на самочувствието. Да си с оригинално име като че ли изисква самият ти да си много нетрадиционен, самобитен. А това понякога е голямо предизвикателство и изисква доста усилия. И не на всеки му се отдава.

    За щастие влиянието на имената не е фатално. На всеки от нас влияят още и окръжаващата го среда, ценностите и принципите на родителите, взаимоотношенията с близките, приятелите, учителите, прочетените книги и изгледаните филми и дори домашните животни и микроклиматът, в който е израствал човек. Всички тези малки и големи нюанси правят човека неповторим.

    Автор: Анета Жечева

    КАК ДА КАЖЕМ НА ДЕТЕТО ЗА … РАЗВОДА?

    Всъщност въпросът не е само един. На родителите им предстои да намерят отговор и на:

    КОЙ ЩЕ ГОВОРИ С ДЕТЕТО?

    КОГА ДА КАЖЕМ?

    КАК ДА СЕ ДЪРЖИМ?

    И разбира се на изключително важния:

    КАКВО ДА КАЖЕМ?

    Търсейки отговорите на тези въпроси родителите могат да се окажат в различни КАПАНИ:

  • В не една книга, която разглежда този въпрос се дава съвета, да уверим детето, че няма да загуби родителската ни любов. Най-големия страх на всяко дете е да не бъде изоставено. През периода на развода децата научават, че любовта има край. И започват да си мислят: „Ако обичта може да свърши (както сега между мама и татко), кой знае дали в един момент и тяхната любов към мен няма да изчезне!”. В бракоразводния водовъртеж детето може да се почувства изгубено. Често самите родители трудно овладяват своите собствени чувства и им остава малко емоционална енергия, която да споделят с детето. И то може да предприеме отчаяни действие да получи повече внимание и грижи.
  • Важно е да дадем възможност на детето да споделя чувствата си, особено по отношение на този родител, който вижда по-рядко. В известна степен и родители могат да разкажат са своите емоции, но трябва да се внимава да не прехвърлят тежестта на своите грижи, обиди и мъка върху сина или дъщерята, очаквайки от тях съчувствие и подкрепа.
  • Една от главните задачи на родителите е да осигурят сигурност и предсказуемост за детето. Затова е препоръчително в първите месеци да не се променя училището, дома, обкръжението. Независимо колко е голямо, за детето ще бъде прекомерно изпитание да се справи с още промени.
  • Сатанизирането на другия родител никога не води до добро. Детето се възприема като част и от двамата родители и следователно, ако говорите лошо за другия, нанасяте удар върху него самото. Особено рисково е това в периода на изграждане на полова идентичност през пубертета. Могат да се насадят трайни негативни нагласи за „мъжете” и „жените”. И силно да се затрудни създаването на емоционални връзки и собствено семейство.
  • Доста често развеждащите се родители попадат в съблазнителното и в същото време разрушително състезание за любовта на детето си. Това съперничество може да е в резултат на стремежа да укрепят чувството на собствено достойнство, да си отмъстят на бившия съпруг/съпруга, да докажат, че са по-добри…Децата могат да бъдат принуждавани да изпълняват две непосилни за тях жестоки мисии – на шпионин и на посредник. И ще бъдат подлагани на разпит, на който би завидял и най-умелия инквизитор, и ще бъдат убеждавани да пазят тайни, и ще предават писмени и устни послания и още какво ли не. Последиците могат да бъдат стряскащи. Поставяйки детето в етична дилема – на кой от двамата си родители да бъде вярно – ние го обричаме каквото и да направи да сбърка. Ще предаде или единия или другия. А с такова бреме трудно се живее.
  • Един от трудните баланси, към който е добре да се стремим в този период е да не се превърне единия родител в „добрия”, а другия – в „лошия”. А такъв риск съществува. Нормално е този, при който е детето да поеме повече отговорности по отношение на контрола т.е. по забраните и налагането на „трябва” – да си правиш домашните, да си учиш уроците, да си подреждаш стаята …И ако „съботно-неделния” родител се превърне в „добрия дух”, с който детето се забавлява и изпълнява желанията му, създаваме отлични условия за манипулации.
  • Почти винаги децата упорито се вкопчват във фантастичната надежда, че техните мама и татко в края на краищата ще се съберат отново. Прекалено честите срещи с напусналия дома родител могат да създадат у детето илюзията, че нещата ще се върнат по старому.
  • По отношение на раздялата на родителите си децата изпитват смесени и противоречиви чувства. Може да се надява, че ще се сложи край на семейните разправи, и в същото време отчаяно да желае, да си остане всичко по старому. На тях им е трудно да надникнат в бъдещето и да разберат и приемат необратимостта на развода. Още по-трудно им е да разберат причините. Кой е виновен и има ли виновни въобще. И ако детето поеме вината върху себе си могат да се очакват поредица от действия за „изкуплението й”. Да се превърне в „най - , най – доброто дете”, или в ужасен калпазанин, за да се наложи на родителите да се срещнат и обсъждат поведението му. Или да се разболее, така че татко да е принуден да се върне, за да се грижи за него. Често пъти ако детето е в егоцентричния период (между 3 и 5 години) и си обяснява всичко случващото се в света през себе си, няма как да избегнем усещането за вина. Един от подходящите начини да се избегне това е да разкажем подходяща история/метафора на детето. Например, че мама и татко са като двама отлични певци. Всеки се справя блестящо, но когато се опитат да пеят дует – не се получава. И е по-добре да се разделят. Или са като двама уникални футболисти. Когато играят обаче в един отбор си пречат и затова е по-добре да се разделят.
  • Когато говорим с детето за това, какво го очаква е опасно да го уверяваме, че „след развода ще стане по-добре”. В повечето случаи в началото нещата са доста сложни и можем да загубим доверието на детето си с такива напразни обещания.
  • За повечето деца разводът е сериозен стрес, но не е задължително той да доведе до сериозни и трайни емоционални травми. В голяма степен това зависи от контекста, в който се случва раздялата на родителите. И дали те ще съумеят да поемат отговорността за взетото решение

    Автори: Анета Жечева и Антоанета Христова

    КАК ХЛАПЕТО ДА НЕ НИ ПРОВАЛИ ОТПУСКАТА

    Във всекидневието сме повече вън от семейството, отколкото в него. По време на отпуска моделът се променя. Това, че през цялото време ще сме с любимите хора, не означава автоматично, че ще е супер. Така че не заключвайте в килера умението си да правите компромиси и толерантността си. И приемете или по-скоро преглътнете, че част от скъпоценния ви отпуск ще премине в безкрайни СПА процедури, хипнотично гледане на мачове с бира в ръка и обиколка с тийнеиджърката по магазините.

    По време на отпуск, когато сме много повече часове заедно, изкристализират всички проблемни области в отношенията и с любимия, и с децата. И ако преди сме си затваряли очите, сега е доста по-трудно. Добре е да се въздържаме от обобщения и генерализации: "Той не иска да направи нещо, значи не ме обича", "Тя отива да помага на техните, значи те са й по-важни", "Дъщеря ми иска да е с приятели, значи не ме уважава". Да слагаме равенство между конкретно поведение - дори да е много разочароващо - и взаимоотношения и ценности, не е коректно.

    Трудно е, но е много освобождаващо да се разделим с две тиранични думи. Първата е "трябва". "За хубав отпуск трябва да си подменим целия гардероб", ни внушават разни "авторитети". Я стига!

    Втората дума е "винаги" - "ние винаги почиваме така..." А дали това "винаги" отговаря на сегашните нужди на семейството ни? От какво имаме нужда сега? Да не действаме по шаблон. Децата вече са пораснали, мястото не ни е интересно, храната ще ни докара до финансов колабс, а и всъщност всичко изглежда доста по-различно от спомените ни.

    Като говорим за опасни думи, фразата "поне сега" е особено рискова. "Поне сега обърни внимание на децата си". Как децата "ни" стана "децата ти" е интересно. Но ако сме реалисти, наложеният с години модел на грижи е друг. И той трудно се променя дори и при най-добро желание. И ако до този момент мама се е втурвала след смело крачещия към поредната опасност тригодишен хлапак, е меко казано странно да очакваме, че като се смени датата в календара, таткото спонтанно и без сътресение ще поеме тази роля. В края на краищата не ни подменят с други хора по време на отпуска. А и не можем да компенсираме с една-две седмици цяла година.

    Подготовката за отпуск обикновено започваме отдалече с планиране. Но нека не се държим като нереализирали се наполеоновци - все пак предстои ни отпуск, а не битка. Като малки битки по пътя не са изключени. За планиране и организиране трябва време. Разумно е да преценим дали си заслужава точно сега да експериментираме с непознати места и нови компании. А и нека бъдем реалисти. Колкото и да планираме, има доста неща, които не зависят от нас - от времето до съседите по стая. В стремежа към перфектна ваканция може да пропуснем десетки малки прекрасни неща. Затова е добре да сложим една здравословна доза непукизъм в багажа, за да се справим с неочакваното.

    Когато планираме къде, кога и с кого, да почерпим идеи от опита си. И вместо в захлас да изброяваме всички предишни провалени отпуски, по-добре да насочим вниманието си към тези, през които сме си прекарали добре.

    Желателно е да се откажем от идеята, че отпускът ще ни реши всички семейни проблеми. Ако планираме точно тогава да си изясним кой кум, кой сват, а преди това сме сдържали напрежението месеци наред, ефектът може да е като от исландски вулкан - пепелта да се разнася цяла година и сериозно да обърка "трафика" на семейството. А полза никаква.

    Да поразсъждаваме и върху въпроса какво ще правим. Почасово запълнена програма, с която цяла мексиканска фамилия няма да се справи, не е добра идея. А и ще е безкрайно досадно особено за тийнейджърите. Спазването на принципа "време за мен, време за нас" може да ни осигури в голяма степен емоционален комфорт. А още по-добре уикенд за двама, децата на лагер и после всички заедно. Но това лято такава програма е по-скоро в сферата на фантазиите.

    Как да настроим хлапетата на отпускарска вълна?

    Неизвестността качва тревожността, а на нея малките често реагират с капризи, непослушание и дори болест.

    Какво можем да направим?

  • Да им разкажем с подробности какво ги очаква. Нека не пестим розовите краски, но и да не пренебрегнем какво може да се пообърка. Да покажем снимка на местата, където ще бъдем. Да обвържем новото с опита, който вече имат: "А спомняш ли си..."
  • Нещо любимо за приспиването на малкото дете може да свърши чудесна работа. Затова е добра идея да сложим в багажа нещо негово си - играчка например.
  • Добре е и десетина дни предварително да започнем да променяме режима на децата така, че да заприлича на отпускарски.
  • На тийнейджърите може да им дойде в повече по-голямата близост с родителите и като време, и като пространство. И да започнат да реагират с провокативно и противопоставящо се поведение.
  • Осигуряването на тяхно лично време и право на избор по време на отпуска може да свали напрежението. Като нека правото на избор да не е по модела "или-или", а да дадем поне 3 алтернативи.
  • Свободата може да е повечко по време на отпуска, но и без правила не може. Например кога да се приберат.
  • Не е реалистично да очакваме, че по време на нашия отпуск изведнъж те ще се променят и пак ще станат "малкото послушно слънчице на мама" от миналото лято. Отпускът е просто дни в календара, а не машина на времето.
  • Колкото и мъдри съвети да получите, винаги има риск почивката ви да не се стане точно така, както сте си я представяли. В това няма нищо фатално - чакат ви още много прекрасни отпуски.

    Автори: Анета Жечева и Антоанета Христова

    КОГАТО КОРЕМЧЕТО БОЛИ ОТ СТРАХ

    (или какво е това психосоматика?)

    Болестта е лошо нещо – спор няма! А когато боледува детето, светът се преобръща с краката нагоре. Втурваме се по лекари и аптеки, за да разберем причините и да облекчим по някакъв начин страданията на детето си. И в повечето случаи болестта отстъпва пред тази мощна атака.

    В същото време, редица детски болести и здравословни проблеми, уви, не реагират на традиционните начини на лечение и лекарствата се оказват неефективни. Защо? Защото най-вероятно си имаме работа с психосоматично заболяване.

    Под психосоматика се разбира влиянието на всевъзможни психологически фактори върху възникването на заболяването. Нашият народ отдавна е открил връзката между емоциите и здравето. Нека си припомним израза: „Поболя се от мъка!”. И ако при възрастните тази зависимост лесно я откриваме, то при децата, като че ли, я подценяваме.

    КАК СЕ СТИГА ДО ПСИХОСОМАТИЧНИ ПРОБЛЕМИ?

    Емоциите – врагове ли са?

    Известно е, че всяка емоция се съпровожда с физиологични промени в организма. Например, страхът води до забавяне или учестяване на сърцебиенето. И ако негативните преживявания продължат по-дълго време, то измененията в организма стават устойчиви.

    Една от най-честите причини за възникване на психосоматичните разстройства е сдържането на емоциите вътре в себе си. Например, детето се ядосва на мама, че тя не е изпълнила някаква негова молба или каприз. Ако то изрази яда си като вик, плач или по някакъв друг начин действие, то с неговият организъм нищо лошо няма да се случи (какво ще струва това на майката е друг въпрос). Ако обаче, в семейството съществува забрана да се изразява такова чувство, то какво да прави с гнева си детето? Остава му или да го насочи към някой по-слаб и зависим от него («Не измъчвай котето!», «Не взимай играчките на брат си!») или да го обърне към себе си. И тук вероятността от възникване на психосоматични заболявания силно нараства. Същото важи и при забрана да се изразяват по детски и положителните емоции. Систематични забрани да проявява своята радост („Не шуми, ще събудиш баба си!”, „Не скачай, дръж се прилично, че ме хваща срам от тебе!”) са също толкова вредни, колкото и забраните да демонстрира гняв и страх си.

    Разбира се, болестта не възниква след една-две ситуации на сдържане на чувствата. Но ако това стане практика – очаквайте психосоматични проблеми! Добре е родителите да не забравят, че няма «вредни» и «полезни» емоции. Тяхната задача е да помогнат на детето да даде израз на своите преживявания в адекватна, приемлива форма. Какво можем да направим, когато детето ни се ядоса? Ясно да покажем, че разбираме неговото чувство (което не означава да го приемаме безропотно) и да му предложим начин да го изрази. Например, да намачка или накъса на дребни-дребни парченца вчерашния вестник. Възможности на «изкараме» гнева от себе си по хитроумен и щадящ за другите начин има много.

    Кажи ми какво е семейството ти...

    Още една често срещана причина за възникване на психосоматичните заболявания е атмосферата в дома на малкото човече. През първите години от живота си малчуганът се стреми на подражава на големите и върху него влияние оказва всичко, което се случва в дома. Например, ако мама, когато спори с татко, често пъти се закашля или задъхва, то детето ще запомни тази реакция и е възможно, след време да копира този модел на поведение при конфликти. Особено силно влияние оказва на малкото дете заболяването на майката и бащата. Не е тайна, че в някои семейства възрастните използват своите болежки, за да оказват влияние на другите членове на семейството. Когато нещо не се случва според техните желания – ту ще ги «свие» сърцето, ту краката ще им отмалеят или ще им се «вдигне кръвното». Детето си «записва» този начин за постигане на целите, запомня го и, няма нищо удивително, ако го използва. А от симулацията до истинската болест е една ръка разстояние.

    Освен това, болестта на детето може да изпълнява определена функция в семейството. Така например, детската енуреза (нощното напикаване) често служи като средство за запазване на брака. Как? Да допуснем, че майката и бащата имат сексуални проблеми. Ако те са заети по цяла нощ с детето си, то на тях въобще не им е до това да бъдат заедно. Те трябва да се будят, да дежурят, да преобличат. Възможно е на майката да й е по-удобно да спи в детската, за да е наблизо и ...Болестта на детето като способ да не се даде възможност на родителите да се скарат, разделят и дори разведат е нещо доста разпространено. Така че, ако забележите връзка между лошото здраве на детето и емоционално напрегнатата атмосфера в семейството – бегом при психолога заедно с вашата половинка и съответните близки!

    Нещо в училище не върви

    Проблеми във взаимоотношенията с децата от групата в детската градина, класа, груба или прекалено строга учителка, която подлага на унижения детската личност. За да се предпази от психологически травми детето се разболява. И, о чудо, мама оставя болния в къщи. Малчуганът е избавен от стресиращите преживявания. Като трябва да уточним – тук не става дума за програмиране на болестта, което използват учениците от горните класове. Детската защита се включва на несъзнателно ниво.

    Ако забележите, че проблемите със стомахчето, главоболието, кашлицата и други подобни неща се случват на детето ви дори само при споменаване на детската градина или училището, не оставяйте този въпрос без внимание. Понякога на малките им е трудно да обяснят, какво точно не е на ред. В такива случаи можете да проиграете ситуацията, например с кукли, за да откриете причината. И ако не става дума за моментен каприз, а за проблем, който детето не може да реши конструктивно само, си струва да се намесите.

    И така, при кои заболявания си струва да се усъмним дали не са психосоматични?

  • Най-често срещани психосоматични прояви са проблемите с хранителната и отделителната системи – гадене, повръщане, нощно напикаване, запек, липса на апетит, гастрити и т.н.
  • Кожни заболявания – екземи, дерматити, опадане на косата
  • Двигателни разстройства – тикове, треперене, припадъци
  • Ендокринни заболявания
  • Болки в главата, стомаха, сърдечната област и др.
  • Не трябва да изключваме и такива сериозни заболявания, като астми, язви и диабет.
  • Ако при детето ви се появят здравословни проблеми, за които лекарите вдигат рамена, не бързайте да обвините детето в хитруване и лъжа, а се запитайте щастливо ли е то? Защото, както беше казал един известен човек, „Ако изгоним проблема през врата, той ще влезе през прозореца като симптом”.

    Автор: Анета Жечева

    ЛЪЖИ ЛИ СА ДЕТСКИТЕ ЛЪЖИ?

    ОТ КЪДЕ РАСТАТ КРАКАТА НА ДЕТСКИТЕ ЛЪЖИ

    „Не аз, котето изяде шоколада!” - заявява с невинен поглед 5-годишното синче, въпреки че лицето, ръцете, че и дрехите носят следите от скорошно пиршество.

    „Всичко в училище е О.К.” - твърди уверено 12-годишната ви дъщеря, а трета седмица класната настойчиво ви кани на разговор (не че вие знаете за това).

    Първото може да предизвика опрощаваща усмивка, а второто да докара родителите над точката на кипене. И преди да започнете разпит в стил „средновековен инквизитор” - с ръце на кръста, смръщени вежди и присвита на черта уста - нека да помислим откъде тръгват детските лъжи.

    ЛЪЖИТЕ ФАНТАЗИИ

    Ако 4-5 годишното ви хлапе сутринта разкаже как цяла нощ в спалнята му са летели пеперуди, не струва да му доказвате, че няма как да се появят зимата, в апартамента ви на осмия етаж и в центъра на големия град. Децата обичат да си измислят невероятни истории и това не е измама, просто защото все още неотличават много ясно реалността от фантазията. Тези небивалици не носят вреда никому, а свидетелстват за добре развито въображение.

    ЛЪЖАТА КАТО ОТМЪЩЕНИЕ

    Често пъти нараненото самолюбие е причина за детските лъжи, особено при най-малките. Те са много чувствителни по отношение оценките на околните за себе си. Ако тези оценки са нелицеприятни или възрастния е направо груб към малчугана се появяват истории, които като че ли ги компенсират. Ако в детската градина са се присмели за нещо на сина ви, той може с ентусиазъм да ви разкаже, как учителката се е подхлъзнала и паднала или че на Гошо са му се скъсали панталоните. И всички са им са се смели. Нужно ли е да уточняваме на кого именно са се смели? Преди да тръгнете да съчувствате на пострадалите или да се питате дали не отглеждате садист в къщи, нека да уточним, че има цяла поредица от психотерапевтични техники за сваляне на стреса построени именно на този принцип.

    ЛЪЖАТА КАТО КОМПЕНСАЦИЯ НА ПРОВАЛ

    Ако родителите очакват от дъщеря си винаги, ама винаги да носи шестици, не е чудно че при получаването на по-слаба оценка се появява лъжата. Ако момченцето от малко е учено, че мъжете не плачат, то не може да разкаже че го обиждат в детската градина или училище. И започва да разказва истории, в които Пепи са го блъснали и се е разплакал или Мартин си е ударил коляното и …е плакал. Детето ще започне да мами, когато усеща „условната любов” на родителите си - „Ние ще те обичаме, ако си най-добрия ученик, най-смелото дете, най-…, най - …, най - …!” - и не премине през тази „висока летва”.

    Друга форма на лъжа е когато детето започва да се хвали с несъществуващи постижения. Възникват когато малчугана се чувства хронически неуспешен в това, което е главна ценност не за самия него, а за неговите родители. И се раждат историите за героични подвизи и успехи. Лъжливият самохвалко е непохвалено дете.

    ЛЪЖАТА КАТО БЯГСТВО ОТ ПРАВИЛА И ЗАБРАНИ

    Какви ли не измислици се появяват на бял свят в отговор на класическия родителски въпрос „Защо не си …(купил хляб, прибрал играчките, написал домашното…)?”. Отговорите могат да варират от банално главоболие през кучето, което е откраднало торбата с хляба до приземило се в стаята НЛО. И ако това се случва прекалено често е добре да се замислим, дали системата от правила и забрани около детето не е прекалено строга. Тактиката да се изобличава малкия измамник с: „Не лъжи, всичко ти е написано на челото” може би не е най-ефективната. Най-вероятно хлапето ще се опита да прикрие с ръка „издайническото” чело и ще продължи да си съчинява, гледайки ви право в очите. И ако наказанията са прекалено сурови е много вероятно лъжата трайно да се настани в дома ви.

    Типични стават тези лъжи през пубертета. Те са опит да са завоюва автономия, ако родителите са прекалено намесващите се и опитващи да контролират изцяло личния живот на детето си. Това са лъжи-бунт, лъжи-протест.

    ЛЪЖИТЕ ОТ ДОБРО ВЪЗПИТАНИЕ

    Ако някой каже, че никога, пред никого не е казвал лъжа - трудно ще му повярваме! Срещаме познат на улицата и след традиционния въпрос: „Как си?”, „лепваме” жизнерадостна усмивка на лицето и отговаряме бодро: „А, добре. Всичко е наред!”. Въпреки, че върху главата са ни се стоварили беди, измерими с природно бедствие и терористичен акт на едно място. Детето бързо усвояват този модел на поведение. Знаейки как ще реагирате на „горчивата” и „невъзпитана” истина, то ще предпочете да ви каже „възпитаната” лъжа. И ако не обича да ходи на гости на баба и дядо на село, то ще го скрие дълбоко в душата си и на въпроса - капан: „Нали искаш да отидем при тях?” ще отговори утвърдително и дори ще кимне с глава. Рискът е детето да усети, че има полза, когато лъже. Например, че ще получи похвала от мама, че е добро дете. И ще започне честичко да използва лъжи - манипулации.

    Става опасно, когато лъжата по принцип се одобрява (гласно или негласно) от семейството. Това са онези ситуации, в които караме детето да излъже досадната съседка, че не сме в къщи или твърдим, че баща им са го задържали в работата, а той се прибира видимо развеселен и с несигурна походка. Разбира се, родителите не учат съзнателно и целенасочено детето си да лъже, но …примерът е заразен. Всъщност децата се сблъскват с модела на общуване с и без лъжи буквално от раждането си. Майката казва на плачещото си бебче: „Секунда, ей сега ще те нахраня” и се забавя с някакви 15 минути вършейки други важни неща. Детето започва да усеща, че нещо не е на ред и го лъжат. И ако това стане практика модела се закрепва още в тази ранна възраст. Златното родителско правило е: ако не си сигурен - не обещавай!

    Детската лъжа, както и всяко друго явление в семейния живот, не „расте” на празно място. И ако се опитаме да се борим с нея без да преодолеем причините, тя просто ще стане по-майсторска, по-добре обмислена. Лъжата може да ни каже какво е „заключено” в детската душа, какво тревожи и мъчи детето ни. И без да излишно да драматизираме и вкарваме в употреба „така не трябва!” и „забранявам ти да ме лъжеш!” можем да подскажем на детето си друг начин, чрез който да се справя с проблемите.

    Автор: Анета Жечева

    МАЛКИТЕ „МИСЛИТЕЛИ”

    (развитие на мисленето при децата от 0 до 4 години)

    Наблюдавали ли сте как си играят с кубчета децата на 2-3 години? Поставят две-три кубчета едно върху друга и после с радостен смях разрушават кулата. И после пак строят..И пак разрушават …и пак…и пак. На нас, възрастните, това може да ни се стори леко глуповато, но всъщност мъника освен, че се забавлява, опознава нещата и …мисли.

    Детското мислене преминава през определи етапи в своето развитие. Първото средство, което използва малкото дете за решаване на различни задачи е практическото действие с предметите. Ако завъртите пред дете на 2-4 години пумпал и в един момент той престане да се върти, какво според вас ще направи? Да не мислите, че ще започне да обмисля тази сложен феномен? Не! Просто ще започне веднага да действа - ще го побутва, тръска, дърпа, върти, почуква… И ако не получи желания резултат може да се обърне за помощ към възрастните или въобще да се откаже от други опити. Подобно мислене е получило названието нагледно-действено. Задачата се дава нагледно и се решава с действия (с ръцете най-вече). Всъщност, този модел на действие се запазва у някои за цял живот. Това са онзи тип хора, които като се срещнат с проблем първо действат, а после може и да помислят, с което вбесяват всички околни логически мислещи хора.

    За развитието на нагледно действеното мислене много помагат пъзелите, конструкторите, мозайките и всякакви игри за подреждане.

    Има и още една последица от нагледно действеното мислене на 2-3 годишните деца, която може да „изкара от кожата” дори и най-любящите родители. Подавате на чедото купената след продължително избиране и обмисляне играчка и още на петата минута тя е разглобена на част. А на вашите гневни коментари и жестове мъника отговаря с невинен и леко озадачен поглед („Ама какво иска от мен?”. Зад това вбесяващо поведение се крие опит да се отговори - по детски - на редица екзистенциални въпроси: какво се крие зад видимия свят, какво свързва нещата? И тай-като детето „мисли с ръцете си” то започва да изследва и преобразува околния свят. По своему. Като разглобява, къса и чупи.

    Хубавото е, че скоро на този провалящ семейния бюджет период му идва краят. Незабележимо и постепенно в мисленето на детето се подготвя „велик обрат”: формират се средства, с помощта на които може да назовава, обозначава, а следователно, да си представя и въобразява явленията и връзките между тях.

    И най-мощното от тези средства е речта. Възрастните често пъти бъркат, като си мислят, че за тях и за децата думите имат един и същ смисъл. За малкото дете дамата е свързана с някаква представа, конкретен образ. Например, ако кажем думата „цвете”, в съзнанието на детето тя е здраво свързана с образа на конкретно цвете (например, роза). И ако му покажем кактус то категорично ще отрече, че и той е цвете. Ако попитаме 3 годишно хлапе какво е това котка, то ще отговори нещо такова: „А, аз познавам една котка, Съседите имат.” Петгодишното ще ви обясни: „Котките ловят мишки и много обичат мляко.” Или „Котката има глава, тяло, опашка и лапички. А на глава - уши.” Едва към 6 години ще се появи един по-обобщен образ: „Котката е животно. Има домашни и диви, които живеят в горите”

    Към 4-годишна възраст детето започва да формира понятия и способност да оперират с образи, с което се поставя началото на следващия етап от развитие на мисленето - нагледно-образното

    С развитието на речта светът, в който живее детето, като че ли се удвоява - сега това не е само видимия, осезаемия и чут свят, но и светът отразен в думите, представите, понятията. Сега пред детето е цялата вселена. Е, звездите и планетите не можеш да докоснеш с ръка, не можеш да надникнеш в главата си и да видиш къде там се крие съня, но можеш да питаш! Да питаш, и пак да питаш, и пак …без край!

    „Защо духа вятъра?”, „Откъде идват реките?”, „Какво има в телевизора?”…Десетки, стотици въпроси се стоварват на главата на 3-4 годишните деца. Като правило, в бързината, в суетнята ние просто ги пренебрегваме, понякога заети със своите мисли отговаряме как да е, а понякога те ни заставят да се замислим самите ние. Наистина, как да обясним на детето от къде идват децата, защо тревата е зелена? Ще минат доста години преди детето да стане готово да възприеме научната картина на света, да узнае и разбере „вътрешните механизми”, които лежат в основата на озадачаващите го явления. Но мъникът не може и не иска да чака: изисква отговор сега, незабавно!

    Ако си дадем труда да се вслушаме в детските въпроси ще разберем, че те доста променят смисъла си през годините. При 3-4 годишните преобладават въпросите, провокирани от любопитството („Къде е той?”, „На кого е това?”, „Какво е това?”, „Кой е този?”. След четвъртата година започва да се проявява интерес към „по-отдалечената” действителност - питат за училище, за професии. А след петата година ще ни затруднят с въпроси търсещи причината за нещата („А гъските защо не потъват?”, „А слънцето защо залязва?”, „А защо мъжете нямат гърди?”). С тези въпроси детската мисъл се стреми и да диференцира и да обобщи предметите и явленията от обкръжаващия свят. Различаването на живото и не-живото, на доброто и злото, на миналото и настоящето и т.н. е основата за възникването на първите обобщени представи за света, на контура на бъдещото светоусещане. От това как отговаряме на детските въпроси в голяма степен зависи каква картина на света ще има детето ни.

    Според известният швейцарски психолог Ж. Пиаже (първият изследовател на детските представи за света) до 4 годишна възраст детето най-често използва магически обяснения за ставащото около него - причината нещата да се случват са вълшебствата. След 5-тата година мисленето придобива нови качества - егоцентризъм, глобалност и - нещо много специфично - разбиране за цялата околна действителност като одухотворена.. Детето може да си представи тичащ шкаф, пиеш будилник, разговарящо куче… И да спорим с него е абсолютно безсмислено.

    Автор: Анета Жечева

    НУЖНА ЛИ Е НА ДЕТЕТО КОЛЕДНАТА ПРИКАЗКА?

    Празничният ”протокол” се е формирал с години, дори с векове. Но изпълнението му може да бъде по различен начин. Решението какъв сценарий ще изберете за Коледа е ваше, но отчитайте че децата са особено чувствителни към промените. В празнични дни всяко нарушение на традициите може да доведе до сериозна травма за детето. Организмът на малчугана вече се е настроил да отговори на положителните емоции от приятната традиция, а в замяна получава негативни и несъответствие със «сценария». Ако нещо пречи да се спази обичаят е добре предварително да се поговори с детето.

    Заедно

    Празничните емоции са достъпни за децата от най-ранна възраст. Дори кърмачетата откликват на необикновените емоции и приповдигнатото настроение на възрастните, радват се на играчките и се изумяват на странното осветяване на стаята. До две годишна възраст на детето е добре Коледа да се празнува в по-тесен кръг.

    Независимо от възрастта, най-завладяващите емоции са по време на подготовката на празника. Преди да закачим гирляндите и играчките на елхата можем да ги дадем на детето да ги докосне, дори само да ги сложи. За магическото настроение ще помогне и ако при запалването на свещичките произнесем заклинание: „Едно, две три. Светни елхичке!”.

    По-големите разбира се могат да участват в подреждането на трапезата. Нека не забравяме и да снимаме децата на празника. На следващата Коледа можем да разгледаме снимките от старата. Така освен добро настроение, помагаме на децата да усвоят понятията за време, минало, бъдеще.

    Дядо Коледа идва

    Не всеки татко или дядо притежава нужните дадености за ролята на Дядо Коледа. Често пъти родителите се обръщат към професионалисти. Добре е да отчетем, че малките деца до 2 години могат да се уплашат от буботещия глас и необичайната визия на старика. Предварителната подготовка е препоръчителна – нали Дядо Коледа не го срещаме всеки ден. За да избегнем стреса можем предварително да покажем картинки и да разкажем за бъдещия гост.

    Нужна ли е приказката за дядо Коледа?

    Обръщали ли сте внимание как детето слуша приказки? Как съчувства и преживява с главния герой? Как се радва, когато проблемите се оказват просто дреболии и желанията се изпълняват с махването на вълшебната пръчица и поставянето на магическото наметало? Не е ли опасно да внушаваме такава увереност, че света е справедлив и доброто побеждава? Може би по-добре е веднага да го срещнем с действителността, където можеш да разчиташ на собствените си сили, няма жива вода и не можеш да изживееш изминалия ден два пъти. Това би било честно, откровено ...и просто ужасно! Защото за детето понякога дори неговата детска действителност се оказва прекалено сложна. И в тази реалност има много ситуации, в които без вълшебство просто не можеш да се справиш. Разбира се, след време детето ще отделя все по-малко внимание на приказния свят и все по-добре ще се ориентира в реалността. Но до тогава то може и трябва да фантазира, да преживява с героите и с нетърпение да очаква вълшебния миг, когато Дядо Коледа ще дойде.

    Вярата в чудеса е полезна за здравето

    Играта на дядо Коледа е необходима за развитие у детето на символното възприемане на света, въображението, творческото мислене. Ако то задава много конкретни въпроси: «Как дядо Коледа успява да пристигне при всички деца едновременно?», предложете му своя верия, адекватна на възрастта. Например, че дядо Коледа е един, а децата са много, затова той си има помощници, които изпълняват неговите заповеди. Използвайте въпроса на детето като възможност да си поговорите.

    Вярата в чудеса, усещането за приказния празник носят в себе си огромен заряд от положителни емоции. А какво ако не подготовката за посрещане на Дядо Коледа създават празничната атмосфера в дома? А очакването и получаването на подаръци действа на децата като имуностимулатор. Важно е да помним, че не количеството на подаръците, а именно усещането за празник и приказка е най-важно.

    На Дядо Коледа му е провървяло – от всички приказни герои той е най-реалистичен. Всяка година пристига лично и носи подаръци. А освен това седи в магазините, говори си с децата и дори си има пощенски адрес. Как да не повярваш, че съществува! И е добре, че възрастните поддържат тази вяра. Лошото е, че малко прекаляват. Още от късна есен този образ започва да ни преследва и да настоява детето да му каже желанията си. И в резултат празника се свързва само с получаването на подаръци.

    Вторият риск в отношенията с Дядо Коледа е, че родителите го „натоварват” с контролиращи и дори санкциониращи функции. „Беше ли добро дете през цялата година?” – пита стареца преди да даде подаръка. „Ако не слушаш Дядо Коледа няма да ти донесе нищо!”. Добре е да отбележим, че децата се чувстват в тези ситуации доста не уютно И вие щяхте да се чувствате така, ако знаехте, че всички ваши пропуски се отбелязват, запомнят и сумират. Закъснявате за вечерята при свекървата – минус, не сте приготвили вечерята – минус, остро отговаряте на шефа – минус и въобще ще останете без подарък. Не, всички ние – и възрастните и децата – имаме нужда да знаем, че ни обичат независимо от това, колко „послушни” сме били.

    Индивидуален подход

    И все пак, към толкова важен въпрос, като съществуването на Дядо Коледа трябва да се подходи сериозно. По-точно – индивидуално. Всеки родител знае, че детето му е единствено и неповторимо. И затова към приказните неща е необходим особен подход, в зависимост от това дали детето е по-скоро логик или мечтател.

    Ако вашето дете познава законите на природата и не вярва, че играчката може да заспи, а животните – да разговарят, то несъмнено е от първия тип. И ако пред такова дете упорито твърдим, че има Дядо Коледа, то ще ни обвини в лъжа. А тези деца особено са чувствителни към лъжата и я възприемат крайно негативно: рискувате да загубите доверието на детето и контакта с него.

    Съвсем по друг начин се държат децата – мечтатели те вярват в приказките и много ги обичат. У такива деца е задължително да се поддържа вярата в Дядо Коледа. И то не само да се поддържа, но и по всякакъв начин да се взаимодейства с тази вяра. Например, заедно да се напише писмото до Дядо Коледа. Ако дедето пише такова послание, родителите получават «двойна полза». Първо ще разберат, какво иска детето за Коледа и второ, ще поддържат усещането за приказка, което както вече казахме е много важно за детското съзнание. По този път обаче, могат да се срещнат много подводни камъни. Например, ако детето помоли Дядо Коледа за много скъп подарък. Важно е да се даде логично обяснение на детето, защо това е невъзможно. Например, че Дядо Коледа трябва да се погрижи за децата без родители и затова е ограничен в средствата. Но това не означава, че то няма да получи подарък. Това е възможност да се изгради у детето неегоистично отношение към другите. Друг проблем може да е изпращането на писмото. По пощата, разбира се, че не става. Можем да обясним на детето, че това е вълшебно писмо и просто трябва да го поставим на най-студеното място в къщи и то само ще отлети до Дядо Коледа. И после да не забравим да го вземем от хладилника или фризера, защото синчето или дъщерята непременно ще проверят дали е потеглило.

    Истината е, че децата са много по-умни, отколкото е прието да мислим за тях. И затова въобще не се изненадвайте, ако изведнъж разберете, че малкото ви съкровище само се е преструвало, че вярва в дядо Коледа. По този начин то получава тези подаръци, които в друг случай бихте му отказали. Има и още по-практични деца. Например един 10-годишен любител на техниката може да каже родителите си нещо такова: «Искам компютър, а вие сами си изберете, кой ще ми го подари – вие или Дядо Коледа!».

    Ще ни помогне Николай Чудотворец

    И все пак ще се наложи да обясним на детето ситуацията със съществуването на Дядо Коледа. Най-вероятно когато навърши 5-6 години. Защото ако вярата му тогава продължава, може да си има проблеми със своите приятели. Ще се прибере в къщи обляно в сълзи, защото другите деца са му са се присмивали и ще се почувства като глупак.

    Можем да разкажем, че някога много отдавна действително е живял човек, който се е казва Николай, когото наричали Чудотвореца. Той е станал светец, защото е правил много добри дела и е помагал на децата. Минали години и един ден италиански пирати нападнали църквата, където бил погребан и я ограбили. Всички били много възмутени и решили да въведат нов обичай – на Коледа да се дават на децата подаръци, както правил Свети Николай.

    Рано или късно прозрението, че няма дядо Коледа спохожда децата. И докато родителите се чудят да кажат ли, рискувайки да загубят доверието на чедото си, детето разбира истината от по-големите братя и сестри или по по-прогресивните и реалистични приятелчета от деската градина. И тук детето само трябва да направи своя избор – да повярва или не. Някои от децата действително се разочароват, че толкова пъти са ги мамили, други се отнасят към това спокойно, а трети – продължават да вярват. В повечето случаи обаче, детето стига до това откритие самостоятелно и постепенно – когато започва да осъзнава границите на реалността. И с никакви особени преживявание това не се свързва – те просто се присъединяват към кръга от хора, които играят една игра. Продължава купуването на подаръци, украсяването на елхата...Важното е родителите да продължат да доказват на детето си, че празникът не е само в материалните неща, а освен това е особените отношения, радостната атмосфера и още нещо неуловимо, но напълно реално.

    ПОСЛАНИЕ НА ДЯДО КОЛЕДА ДО РОДИТЕЛИТЕ

    Строго секретно, забранено за деца!!!

    Аз съществувам заради това всяка година да ви напомням, че детето е най-ценното съкровище на света. Аз обожавам всички деца, но аз също така обичам и възрастните, които вярват в мен, на които им навявам спомени за тези безгрижни времена, когато те са ме приемали с искрен възторг, като чудесна приказка наяве. Нека да я знаете наизуст, нека брадата и мустаците ми да са от памук, но Вие нямате по-ярък образ, свързан с Коледните празници от мен, побелелият старец в червени дрехи и с огромен чувал на гърба. И няма на земята друг човек, когото децата да очакват с такова нетърпение, като мен, когато настъпва заветното време да се получават подаръци.

    Да, аз имам огромни финансови възможности, но аз ви забранявам да купувате от мое име скъпи палта, ботуши, пуловери и т.н. Детето по никакъв начин няма да разбере, защо го обиждам така: на приятелчето са подарили ролери, а на него някакво си яке.

    Да, аз съм наясно с икономическата ситуация в страната, но аз ви забранявам да обяснявате на децата, че могат да получат подарък от мен, когато мама или татко получат „нормални” заплати. Своите трудности и моите чудеса – не ги свързвайте помежду им.

    Да, аз разбирам, че да се купи маскараден костюм е проблем, но Ви забранявам, на учителките в детските градини – също, да поставяте на детето чужди „уши”. Нека то бъде на празника единствената фея или джудже, но не и едно от дванайсетте „Зайчета”.

    Да, аз имам много двойници, но ви забранявам да казвате на детето, че ако ги докосне, те ще го превърнат в маймунка, само защото това е някакъв чичко-артист или съседа: ръцете ми наистина може да са хладни, но сърцето ми е горещо, зло на малчуганите няма да причиня. Така и кажете.

    Да, аз живея в гората и всяка елхичка ми е много скъпа, но ви заповядвам, ако вашето дете е под 7 години, купете за в къщи истинска елха или борче: у всеки човек трябва да има една от необичайно приятните асоциации – мирисът на смола цял живот ще напомня на вашето дете за най-светлите и щастливи дни от детството. Ученикът ще се съгласи с вас, че природата трябва да се пази и с радост ще ви помогне да украсите изкуствената елха.

    Да, аз съм стар и мога да объркам номера на къщата или апартамента, затова Ви заповядвам да прегледате писмата, адресирани до мен, но не за да ги цензурирате, а за да можете абсолютно точно да изпълните пожеланията на детето.

    Да, аз влизам през комина или през прозорците, но ви заповядвам да проверите през студените нощи, дали са затворени прозорците. Понякога добрите малчугани специално ги отварят за мен в своите стаи.

    Да, аз съм чувал за напрежението във Вашия живот, но ви заповядвам да се подготвяте по всички правила за най-светлия, най-семейния празник. Коледна елха, ярки лампички по нея, подаръци под нея, вкусотии и сладкиши, песнички и стихчета за мен – това трябва да го има!

    ДЯДО КОЛЕДА

    ОБИЧАМ (ПОВЕЧЕ) ЕДНОТО СИ ДЕТЕ

    Едва ли има родител, който (ако достатъчно честен пред себе си) да не е попадал в ситуация, в която просто да му писне от детето. Или много да му се ядоса. Или да му стане скучно да си играе с него. Тук няма да говорим за такива временни явления. Няма да се спрем и на ситуации, в които ПОВЕЧЕ е ключовата дума т.е. и двете деца се обичат, но …едното повече. Ще поговорим за отношения, в които ПОВЕЧЕ липсва и остава само - „обичам едното си дете”.

    Да започнем с това, че е по-скоро правило, родителят да има слабост към едно от децата си. Независимо дали си дава сметка за това и независимо от старанията му. Няма известен начин точно до грам да се измери любовта и да се разпредели по равно между двете (или повече) деца. Проблемът е, че има наложено разбиране в обществото, че родителят ТРЯБВА да обича и двете. По равно. А такива „трябва” не са от полза за никого. Само родителят ще се измъчва, ще се чувства виновен, че не отговаря на представите за „добър родител”.

    Защо се случва така, че обич получава само едното дете?

    Може да има различни обяснения. Влияят промените в ситуацията, взаимоотношенията между родителите, семейната история и ценности, отношението на родителя към самия себе си.

    КАК МОЖЕ ДА ПОВЛИЯЕ СИТУАЦИЯТА

    У нас все още голяма роля във възпитанието и отглеждането на детето играят бабите и дядовците. Често пъти те дори живеят в един дом с младото семейство, а и се чувстват задължени да помагат на младите (със скритото желание да ги контролират). И това е разбираемо: младите майки си имат доста грижи, опита им е малко, а и стреса е сериозен. Затова бабите обграждат внука с такова внимание, че понякога е трудно да се разбере коя е майката.

    При второто дете ситуацията може да е съвършено различна. И бабата вече е поостаряла и мама е станала по-уверена, натрупала е опит и често пъти за първи път психологически става реална майка. Всъщност, това често пъти и задълбочава нормалната детска ревност и предизвиква чувство на вина у майката, заради това, че се отнася по различен начин към двете деца. И на този фон се правят много грешки (на по-голямото дете се позволява неразумно много или обратното, намират се оправдания, за различното отношение към него - „по-големите трябва да са по-отговорни!”).

    КАК МОЖЕ ДА ПОВЛИЯЕ СЕМЕЙНАТА ИСТОРИЯ

    Езикът ни издава какво мислим. В доста семейства могат да се чуят изразите: „Друго си е момиче, за да ме гледа..”, „Искам момиче да си го кипря!”, „Само….”правят” момчета!”, „Момче да е, за да не ми се загуби името (да продължи рода)” и т.н. и т.н. Всички тези примери отразяват ценностите в семейството и в голяма степен какво ще е отношението и чувствата към детето.

    Срещат се случаи (особено в по-патриархалните семейства), в които раждането на син се приема като по-голям подарък и той става кумир на семейството, като в същото време отношението към дъщерите е по-хладно. Причина може да бъде разбирането, че мъжката рожба традиционно се възприема като продължител на рода, опора, защитник. Но може да има и много други причини. Например, че няколко поколения назад някой е загубил син и от тогава раждането на момче се възприема от семейството като празник.

    КАК ВЛИЯЕ ОТНОШЕНИЕТО НА РОДИТЕЛЯ КЪМ ДРУГИЯ И КЪМ СЕБЕ СИ

    Всяко силно чувство - и любовта и не-любовта, има своя история, тръгваща по правило от детството. Родителите не обичат своите деца най-често тогава, когато самите те не са били обичани от своите родители. Или не са усещали тази любов. Случва се след конфликт или развод майката да намрази детето от „онзи” мъж.. Не-любовта може да бъде свързана и с депресията на майката - тя просто няма какво да даде на детето си, защото се чувства опустошена.

    Има семейства, в които едното дете прилича на единия, а другото - на другия родител (външност, характер, способности). Отношението към тези деца може силно да зависи от самооценката на родителя. Ако самооценката е висока, то той ще се отнася добре към своето умалено копие. Но ако е ниска, то може да съчувства на детето или да го отхвърля, като че ли нежелаейки да се вижда в огледалото. Ако съпрузите се харесват, то те ще обичат тези черти и в децата (или обратоно - ще обвиняват детето, че прилича на другия.

    Ако имате деца от различни полове, обърнете внимание на това, не е ли едното явен „любимец”, на когото е позволено всичко, защото изпълнява скритите или явни мечти, амбиции и желания на родителите. „Сина завърши Сорбоната” - разбирай „Аз съм супер родител!”. Или обратното - няма ли нещастна Пепеляшка, която е толкова грозна „като че ли не е наше дете”? И Пепеляшката покорно трябва да изчака да порасне, за да се освободи от вашите предразсъдъци? От психологическа гледна точка и отхвърлените и любимците са травмирани. Първите защото са разглезени и лошо подготвени за реалния, и най-важното, за самостоятелния живот. Вторите - защото никога няма да бъдат свободни: през целия си живот ще се опитват с всякакви средства да получат доказателства за обич и признание.

    Родителите, които си мислят, че не обичат своето дете (или не го обичат достатъчно, каквото и да означава това), като правило изпитват силно чувство на вина. И за да се оправдаят по някакъв начин започват да търсят недостатъци в детето. Започват от външността и завършват с оценката, че не притежава никакви способности. Обаче не е тайна, че ние не харесваме и не приемаме в другите хора това, което не обичаме и не приемаме в себе си. Родителите, които не обичат детето си, не приемат част от себе си.

    Детето може по различен начин да реагира на чувството, че е отхвърлено: като непрекъснато се стреми към социално значим успех, за да бъде забелязано, оценено и обичано. Или с провокативно поведение - отново, за да бъде забелязано. Има и трети вариант - с хронична болест и манипулиране на околните чрез нея.

    За да бъдем откровени пред себе си трябва да приемем, че корените на не-любовта към детето се крият в самите нас. И това е първата крачка към изграждане на нови отношения с детето си.

    Автори: Анета Жечева, Антоанета Христова

    ОБРАТНАТА СТРАНА НА МАЙЧИНАТА ЛЮБОВ

    Майчината любов - възпята, рисувана, филмирана…Като че ли нищо ново не може да се каже по темата! Говорим за нея като за свята. Вярата в нея е едно от тези базисни убеждения, на които се крепи разбирането ни за битието - независимо от народност, раса, възраст. И ако отсъства (случва се) търсим обяснение в болест, лудост, или просто в зло. Никой не оспорва нейната значимост за детето. Без нея (или нейна алтернатива) света ще изглежда на детето хаотичен, страшен, враждебен. Казваме за нея, че трябва да е всеотдайна.

    Нека да разтълкуваме тази дума: ВСЕ - ОТ - ДАЙ - НА. Означава ли това майката да дава всичко от себе си на детето? И докога? В обществото ни има култ към майчината любов. А другата страна на медала не се вижда.

    Пътувам в рейса и по неволя подслушвам разговора между две добре изглеждащи жени на зряла възраст. И чувам едната да казва:

    Марианчето има проблеми в работата. Шефа непрекъснато я тормози - трябва да остава на работа след девет. А и мъжа й е такъв смотльо! Ще взема внучето при мен да го гледам, докато се наредят нещата. Трябва да звънна и на кума да й намери по-свястна работа.

    Какво беше моето удивление, когато разбрах, че „Марианчето” гони 35 години, има добра професия т.е. печеливша, а „мама” е готова да запретне ръкави и да се намеси в живота й. И май така си карат от край време. А че с мъжа си, не се разбират, въобще не ме учуди - за какво й е мъж, като си има „мама”! Замислих се за майчината любов. Има ли някаква тънка граница, от която любовта става прекомерна (почти кощунствена мисъл в нашата култура)?

    Когато майката поставя на първо място детето се нарушава естественото равновесие в семейството. И третия става излишен. Чувства се непотребен и неразбран. Мъжът започва да си попийва, да ходи в командировки, да „скита” по други жени и още какво не. В семейството, обаче, няма място за него. Резултатът е, че жената губи мъжа си. А това е една тежка загуба.

    Какво ще прави сама (дори и формално да не са се разделили), когато детето напусне бащиния си дом? Да не говорим, че мъжа и жената вече за загубили умението да разговарят по между си, нямат общи теми. Обикновено такива всеотдайни майки ги очаква едно самотно бъдеще. Другият вариант е да се намесват толкова активно в живота на децата си (разбира се с най-добри намерения), че неминуемо ще се стигне до конфликти.

    Какво ще стане с тези жени, които вярват, че „живеят само заради детето си”, Срамно е някак да кажеш: „Човекът, когото обичам най-много съм самият аз!”. Особено за жена. Страхуваме се да признаем любовта към самите себе си. Жените казват: „Направих всичко за детето си!”. И какъв е резултатът? Самота и букет от болести за тях самите и трудна съдба за децата им. Какъв модел ще дадат на децата си - че не трябва да се обичаш и да зачиташ сам себе си?

    По правило децата жертви на такава всеотдайна любов стават незрели личности. Огледайте се около вас - колко такива мъже и жени с жертвоготовни майки, познавате, които:

  • не могат да изграждат близки отношения, защото са свикнали само да получават, а не да дават
  • при кризисна ситуация се държат неадекватно, защото няма кой да им посочи „правилния път”?
  • постоянно са зависими от някого и не могат да бъдат самостоятелни?
  • Какво ще стане с децата на тези прекалено силно и прекалено шумно обичащи майки? Представете си ги след години, пораснали, как стоят в центъра на един възторжен духов оркестър. А към оркестъра плахо пристъпва момче (или момиче) и се опитва нежно да свири на своята цигулка мелодията на любовта. Ще я чуе ли човека в центъра сред грохота на майчината любов? Едва ли.

    Заради прекомерната си любов майките често пъти не могат обективно да оценят поведението и качествата на детето си. Представете си какво ще видите и разберете от една картина, ако я поставите пред носа си? Цветовете ще са размазани, формите - неясни. Дори няма да разберете какво е нарисувано. И колкото и парадоксално да е - много, много силната любов може да доведе до отдалечаване и влошаване на отношенията.

    Тази криза е почти сигурна през пубертета, когато детето ще стреми да постигне независимост. Какво ще се случи с порасналото вече момче или момиче, ако до 10-12 години са били като залепени с майка си. Ето какво разказва едно такова момче след години. Той никога не се е щурял по детските площадки („опасно е!”), никога не е ходил по лагери и зелени училища („кой знае как се грижат за теб учителките”), никога не е ходил по купони („да не те подлъже някой да направиш някоя глупост”) …

    ”Аз бях партньор на майка ми, неин поклонник и неин единствен приятел в детските си години. Когато ми се поискваше да се отдалеча, дори да избягам от нея, ме заливаше чувство на вина. Тя беше такава добра майка, как можех да й причиня такава мъка и болка?”

    А с такова чувство на вина се живее трудно. Със сигурност страда самооценката - мислиш за себе си като за лош човек. Тази майка едва ли е искала това за детето си. Но… …

    Прекомерната майчина любов носи със себе си проблеми, защото е примесена и с още много други емоции: чувство за собственост, егоизъм, неудовлетвореност, горделивост, желание да се самоутвърдиш чрез детето и т.н. получава се така, че в свръх-голямата майчина любов, любов има малко.

    Може да не приемете всичко казано по-горе. Но нека поне да се замислим докъде стига нашата любов към детето ни. Не отива ли прекалено, болезнено далеч.

    Някога, някой е разказал следната история са страшната сила на любовта.

    Вятър и цвете

    Веднъж Вятърът видял едно прекрасно Цвете и се влюбил в него. Докато нежно галил Цветето, то му отвръщало с още по-голяма любов. Но на Вятъра това му се сторило недостатъчно и решил: “Ако аз дам на цветето цялата си мощ и сила, то ще ми отвърне с нещо още по-голямо!”. И дъхнал към Цветето с мощното дихание на своята любов.

    Но Цветето не могло да понесе тази бурна любов и се пречупило. Вятърът се опитал да го вдигне и да го съживи, но не успял. Тогава утихнал и духнал към Цветето с нежното дихание на любовта, но то повяхвало пред очите му. Изкрещял тогава Вятърът: “Аз ти отдадох цялата мощ на своята любов, а ти се пречупи! Явно не си било способно да ми отвърнеш, а това означава, че не си ме обичало!”. Но Цветето нищо не отговорило. То било мъртво. А Вятъра останал сам.

    Автор: Анета Жечева

    ОПАСНИТЕ МЕСТОИМЕНИЯ

    В пословично трудната българска граматика въпросът с местоименията е прост. Ясно е кога да използваме „ние”, кога „аз”, кога „мой”. В ежедневното общуване в семейството обаче, използването на местоимения крие редица клопки и опасности. Нещата изглеждат граматически издържано, но под тях се крият цели планини от подводни камъни. Защото думите, които използваме отразяват какво мислим, как възприемаме нещата и как ги чувстваме.

    „АЗ СЪМ…НИЕ”

    Съвсем нормално е двойката да говори за себе си с „ние”. То отразява представата, че са нещо цялостно, единно. С раждането на детето психологическата ситуация рязко се променя и се появява едно ново „НИЕ”: „мама” + „бебе”. Физиологически и емоционално майката се намира в неразривна връзка с бебето. Майката знае от какво има нужда детето, какво иска, какво става с него. Това е съвсем естествено. Природата се е погрижила майката да разбира бебето си не само с разума, но и инстинкта си. Общуването между тях е почти мистично. Не с думи, а с топлината на майчината прегръдка, усмивката, ритъма на дишането й, биенето на сърцето й - звук добре познат на бебето още преди раждането.

    През първите месеци, година появата на „НИЕ” е обяснимо, свързано е с оцеляването на детето. То подкрепя представата на бебето, че е едно цяло с майката. И все пак ключовата дума в психологическото израстване на детето е „АЗ”. Или ако използваме притежателно местоимение - „мое”. Онова мое, което тригодишните крещят, притискайки играчката до гърдите си, когато към тях се приближи някое дете със завоевателски блясък в очите.

    Много често майките с ума си разбират, че след време трябва да има дистанция между тях и детето. А на практика нещата се провалят заради някакви дреболии, случайности, обстоятелства. И „ние” устойчиво се закрепва в семейния език. Може да се появи тенденцията майката да говори от името на детето и да заеме позицията „Мама знае най-добре”. И е налице рискът това мощно „НИЕ” да заглуши още неукрепналото и незряло „АЗ” на детето. Не е учудващо, че през пубертета тези деца срещат огромни трудности, да си отговорят на ключовия за възрастта въпрос: „КОЙ СЪМ АЗ?”. Как да разбереш кое е твое, кое на мама, какво можеш ти, а какво мама, какво искаш ти и какво мама, кое си постигнал ти и кое - мама. Списъкът може да продължи още много, много дълго. Трудно е с отговорите. Особено, ако до този момент си разчитал някой друг да ги даде.

    „НИЕ” -то е толкова мощно, че може да повлияе и на майката. И тя забравя, че освен майка е и съпруга, специалист, приятелка …именно тогава се появяват онези дреболии, случайности, обстоятелства, които й пречат да направи крачка в страни от детето си. Защото единствената роля, в която се вижда е тази на майка и се оценява само през нея. Тогава могат да се чуят такива парадоксални изказвания като „Нали ние сме мъж!”. Смешно? Не - страшно е!

    „Ние сме вече на гърне”, а след това …”Ние сме първолаци”…”Ние ще кандидатстваме”…”Ние ще се женим!”. СТОП! Всъщност спирачката трябва да я сложим много по-рано, защото „НИЕ” може да набере сили като тихоокеански тайфун, който помита и личността на детето и личността на майката.

    „СИНЪТ ТИ …СИНЪТ МИ …”

    „Синът ми влезе в математическата”, но „Синът ти пак не си е оправил стаята”. Интересна игра с местоименията. Какво е обаче посланието, което отправяме към детето? Ти си мой син, обичам те и те приемам, когато си успешен и слушаш, НО …ако не си - се отричам от теб и ставаш син на баща си. Започва една игра на приемане и неприемане, която сериозно подкопава и самооценката на детето и усещането му, че светът е сигурно място.

    Играта с „МИ” и „СИ” може да придобие и други измерения. „Кажи на дъщеря си да не ме ядосва!”. Кой кой е в семейството, кой за какво носи отговорност и кой каква власт има не е ясно. А това е добра рецепта за бъдещи проблеми.

    „НИЕ СМЕ СИ НИЕ. …А ТОЙ”

    Сам по себе си този израз, като че ли не крие голяма опасност. Но той може и да е и сигнал за наличието на коалиции в семейството: мама и детето срещу татко. До към шестата година детето е добре да е равно отдалечено (или по-точно приближено) емоционално и до двамата родители. Бащите по-бързо „придърпват” сина към себе си, започват да играят разни „мъжки игри”, да водят „мъжки разговори”. При липсващ или отсъстващ баща нещата стават много по-комплицирани.

    Често пъти съвременните татковци стават за детето нещо митично, непонятно и недостъпно. Той излиза сутрин рано, целия ден е някъде „на работа”, занимава се с нещо важно, а вечер се връща уморен. Има сили само да хапне и да седне пред телевизора или компютъра. Като цяло работата, увлеченията, живота на бащата протича извън вниманието на детето. Бащата не е партньор в игрите или помощник за домашните, а някаква заплашителна и наказваща инстанция. „Ще кажа на баща ти и той ще ти даде да разбереш!”. Всъщност за това дистанциране на бащата не малка роля играе и майката. Въпреки, че след това настойчиво го обвинява, че не се интересува от децата. Понякога отношенията мама-дете се капсулират така, че е трудно, почти невъзможно, между тях да проникне някой друг. Семейството започва да функционира по модела: „третия е излишен”. Може да се случи и още нещо. Чувайки от жена си не един и два пъти „НАШИЯ татко” е нормално мъжът да престане да я възприема като нещо отделно, като сексуален обект. С дъщерите не се спи, нали?. Това е едно от най-мощните табута в нашата цивилизация. Усещайки инстинктивно, че има опасност семейното ложе да остане пусто, обикновено бащите започват да „придърпват” жените си и да разрушават онова „Ние” и да го заменят с ново - „Ние”-родителите.

    С тази статия не целим да въведем езикова реформа в българския. Не да спрем да използваме местоименията, а ”просто” да станем по-внимателни кога, колко често, в какви случаи, пред кого ги използваме. „НИЕ” - семейството, „НИЕ” - съпрузите и „АЗ” - мъжът, жената, детето …

    Автори: Анета Жечева и Антоанета Христова

    ОТИВАМЕ НА ДЕТСКА ГРАДИНА

    или

    КАК ДА ПОДГОВИМ ИЗЛИЗАНЕТО НА СОЦИАЛНАТА СЦЕНА

    Вашето бебче вече е пораснало. Наближава денят, в който Вие ще го предадете в чужди ръце и в нова (вероятно първа за него) социална среда. Подготовката трябва да започне от по-рано, защото в началото детето ще трябва да се справи с редица проблеми: нов модел на общуване, вероятно нов режим, нови правила, повечко болести или всичко онова, което наричаме “период на адаптация”.

    И пред майките се изправя въпроса: КОЛКО ВРЕМЕ ЩЕ Е НЕОБХОДИМО, ЗА ДА СЕ АДАПТИРА ДЕТЕТО МИ И ЩЕ СЕ АДАПТИРА ЛИ ИЗОБЩО?

    Вярвам, че няма неадаптиращи се деца, а има само неадаптиращи се майки. Ако мама с ужас си спомня за времето, когато е била в детската градина, то несъзнателно тя посява в съзнанието на детето този негативен образ. За тези майки подготовката е добре да започне с тях самите. Ако успеете поне малко да промените тази картина, то половината път е изминат. Та нали детето възприема света най-вече през призмата на майчините и бащините емоции! По принцип е по-добре разказът по тема: “Колко беше супер, като бях в детската градина” – да бъде разказан от този родител, който има по-приятни спомени.

    С какво да започне подготовката на детето за “излизане на социалната сцена”?

    Бързо привикват тези деца, чиито родители са ги поверявали на грижите ту на едната баба, ту на другата, ту на гледачката или на по-големите братя и сестри. Те са отрити за общуване както с връстниците, така и с възрастните.

    Ако обаче до постъпване в детската градина майката и детето са били неразделни, то периода на адаптация ще се удължи. Основна причина е сформираната у малкото дете повишена привързаност към майката. Какво може да помогне в такива случаи?

    СТЪПКА ПЪРВА – РАЗШИРЯВАНЕ НА КРЪГА НА ОБЩУВАНЕ

    Като начало трябва да се научи детето да установява контакти. Най-просто това ще стане в парка, на детската площадка и други места с повечко, но не прекалено много деца. Да стартираме със София ленд едва ли е разумно. Важно е да се отчита, че за 3 годишните деца най-интересни са родителите, после другите възрастни и най-накрая останалите деца. Затова и първоначално интереса на вашето момченце или момиченце, колкото и да ви се струва странно, ще бъде насочен не към децата, а към техните родители. Ще помогне, ако майката започне разговор с другите деца, даде модел на детето как да общува и постепенно го въвлече в съвместни действия с тях. А ако има и похвала, колко добре си играят заедно децата, резултата е почти сигурен.

    СТЪПКА ВТОРА – РАЗШИРЯВАНЕ НА ТЕРИТОРИЯТА

    Установяването на контакти или дори приятелства между майките на детската площадка дава още една чудесна възможност – да си гостуват заедно с децата. Отиването на ново място развива уменията на малчугана да се ориентира в нова обстановка и да опознава пространството. А това ще му е много, много нужно влизайки в непознатата къща на детската градина.

    СТЪПКА ТРЕТА – НАВИЦИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНОСТ

    За това вероятно всяка майка ще се досети – детето да се научи да се храни само, да контролира ходенето до тоалетната, да събира играчките и т.н. Важното е тези навици да се развиват постепенно, а не когато остават дни до постъпването в детска градина. Особено ако се казва на детето: “Ако не се храниш сам другите деца ще ти се смеят”. За детето присмеха от другите деца не е много значим, но то добива усещането, че го очакват неприятности.

    Още повече ще помогне ако има възможност два – три месеца предварително да се следва режима в детската градина.

    СТЪПКА ЧЕТВЪРТА – РАЗУЗНАВАТЕЛНА МИСИЯ

    Новото предизвиква тревожност при възрастните и още по-силна при малчуганите на 3 години. За това на детето му е необходима информация:

  • Какво ще се прави в детската градина – ще се пее, танцува, играе, спи, яде и т.н.
  • С кого ще бъде там – с други деца и с госпожите Маринова и Петкова, които знаят много забавни неща.
  • Как изглежда детската градина и какво има там. Добре е под формата на игра – разузнавателна мисия или нещо друго – да се понаобиколи сградата, а още по-добре да се надникне в нея. Ако тази екскурзия е свързана и със забавен разказ от страна на родителите и осигуряване на положителни впечатления на детето (например след това да се отиде на любимо за него място) първоначалната тревога в голяма степен ще бъде избегната. Първите впечатления в голяма степен определят процеса на адаптация.
  • Добре е тази екскурзия до детската градина да се повтори 2-3 пъти и ако има възможност да се покаже на детето и бъдещите му учителки. Ще забележите, че детето ще започне да се усмихва на госпожите по своя инициатива и да проявява интерес към случващото се в двора.
  • СТЪПКА ПЕТА – ВЪОРЪЖЕТЕ СЕ С ТЪРПЕНИЕ

    Колкото и добре да сме подготвили детето за детската градина не трябва да забравяме, че за детето става сериозно нарушаване на изградени вече стереотипи. Детето пак ще страда заради раздялата с мама, с привичната обстановка и ритъм на живот.

    Ще сме си свършили работата като родители, ако след време чуем чедото си да казва сутрин: “По бързо мамо, че ще започнат без мене!”

    Автор: Анета Жечева

    ПРОЛЕТЕН РАЗГОВОР ЗА ПТИЧКИТЕ И ПЧЕЛИЧКИТЕ

    или

    КАК ДА ГОВОРИМ С НАЙ - МАЛКИТЕ ЗА СЕКСА?

    За много родители такава формулировка на въпроса понякога предизвиква възмущение: за тях е по-важно КАКВО може и е необходимо да се каже, а за това КАК да го направят смятат, че им е ясно. Трябва да отбележа, че начина, по който се представя информацията е не по-малко значим. В тази статия ще бъдат представени някои идеи КАК НЕ ТРЯБВА да се говори за секса с малките деца.

  • Не трябва да се кара детето да седне срещу родителя в позата на послушен ученик и да се каже: “Дойде време, да ти стане ясно за секса!”
  • Не трябва родителите да се объркват и изчервяват, като че ли детето със своите въпроси ги е накарало да се чувстват неудобно или засрамени.
  • Не трябва да се игнорира тази тема прибягвайки до обичайните: “Още ти е рано”, “Като пораснеш – ще разбереш” или въобще “От къде ти хрумнаха такива въпроси!”
  • Не трябва да се издига сексът в култ и да се натрапва на детето информация, която не му е нужна или ако предизвиква интерес, то той е болезнен, проблемен, плашещ.
  • И така, ОТ КОГА започват разговорите на “онази” тема?

    Според много специалисти началото е моментът, в който детето започне само да задава такива въпроси. Например: “От къде съм се появил?”.

    Да започнем с това, че няма неприлични детски въпроси, а само неприлични отговори на възрастните. Да се каже истината, но в такава степен, в която е готово да я възприеме адекватно детето не е проста задача. Избягването на отговора ще остави усещането у детето, че пита за нещо тайно, смущаващо, дори погрешно. Задавайки конкретен въпрос то има право да получи и конкретен отговор.

    Отговорът на въпроса “От къде съм се появил?” е по-важен за момиченцата, отколкото за момченцата, защото още от 3-4 годишна възраст малчуганите осъзнават, че само момичетата ще станат майки.

    Важно е родителите да се убедят, че отговора е разбран правилно. Подходящ отговор би бил: “Майките имат една дупчица, която може да стане голяма, а след това отново малка. През нея и излизат бебетата. А на някои майки трябва да се разреже коремчето, за да излезе бебето.” Отговори от рода: “Бебетата се появяват когато реши Бог (доктора)” или “Когато ги донесе щъркелът” не вършат работа. Най-малкото, защото вече има достатъчно “просветени” деца, които ще се присмеят на Вашето и ще му “отворят очите”. А какво точно ще разкажат - бедно е въображението на възрастния да си представи! Но тези истории обикновено се възприемат като истина и възниква въпроса у детето: “Защо мама и татко лъжат? Навярно, защото децата се появяват от някое мръсно и грозно място и в това няма нищо хубаво...”. Това ще е резултатът от опита да се съхрани детската невинност. Разбира се, детето не е застраховано да чуе разказа за щъркела от бабите и дядовците. По-добре е предварително да се каже на детето, че появата на бебето е истинско чудо в живота на родителите и затова има много приказки. Например има истории, че ги донасят щъркелите. А в същност бебетата ги раждат майките. На децата им харесва да разберат, че са произведение на собствените си родители, а не подхвърлени от някакъв непонятен щъркел.

    Когато родителите търсят отговори на “онези” въпроси на своите деца е важно да не забравят, че децата ги интересува не толкова “разказа за секса”, а да си обяснят същността на интимната близост. Целта ни е не да просветим детето, а да го научим без излишно притеснение или п пошлост да се интересува и говори по тази тема.

    Автор: Анета Жечева

    САМОТНИЯ РОДИТЕЛ

    Обществените нагласи не се променят толкова бързо, особено по отношение на семейството. Там ценностите са по-консервативни и от английското законодателство. Само до преди десетина години, категорично се е приемало, че ако жената роди дете извън брака, е в добрия случай измамена от мъжа неудачница, а в лошия – развратница. Нека да се вслушаме в езика, който използваме: „самотен родител”, „непълно семейство”. Те издават нашето отношение – очакваме там да има самота и нещо да липсва.

    Не могат да се пренебрегнат материалните и битови трудности, защото родителят сам носи отговорността и тежестта за решенията по отношение на детето. Почти винаги има недостиг на време, пари, някой, с когото да се обсъдят нещата и да получиш съвет. Тоест, от съществено значение е дали родителят е наистина „самотен” или има подкрепяща го среда – родители, близки, приятели.

    На самотните майки (това е по-често срещания модел) ще им се наложи да отговарят на редица трудно въпроси. Още след първите няколко дни в детската градина, детето им ще ги попита „А аз защо нямам татко?”. Много е вероятно мъникът мъчително да изживее тази липса, да завижда на връстниците си и дори да измисли фантастични и героични истории за баща си. През кризата на пубертета, самотната майка може да се сблъска с тежки обвинения от страна на порасналото си дете. Факт е, че колкото и да е умна и талантлива майката, колкото и силно да обича детето си, никога няма да може да замени бащината фигура.

    Има изследвания, които показват, че децата отгледани от един родител, имат ясна позитивна представа за това, какво трябва да бъде семейството. И какво семейство биха искали да имат – обикновената традиционна представа: майка, баща, едно или две деца. Важно е да се даде възможност на детето да види какво е да живееш в семейство с майка и баща (наблюдавайки бабите и дядовците си, например). Тогава, негов ще бъде изборът дали ще създаде семейство, или ще бъде самотен родител, като майка си. Няма да има риск да повтори модела, просто защото не познава друг.

    Когато се прави изборът да си самотен родител, е добре да се помни главната характеристика на хармоничното семейство, както отбелязва известния семеен психотерапевт Вирджиния Сатир – това е климатът в семейството, непредаваемата емоционално-психологическа среда на общуване, в която всеки се чувства комфортно. Знае, че го ценят и уважават, че неговите предпочитания и вкусове се зачитат и че в трудна ситуация винаги може да получи подкрепа. Създаването на такава атмосфера е задача, която е самотният родител може да реши напълно успешно.

    Автори: Анета Жечева и Антоанета Христова

    ТЕЗИ СТРАШНИ, СТРАННИ ПРИКАЗКИ

    или

    ПРИКАЗНИ СТРАХОТИИ

    „Той щял да го гръмне, но …. Рязнал корема веднъж …рязнал още два пъти … Той се строполил на земята и веднага умрял. Едва тогава се зарадвали тримата приятели.”

    Не, това не са последните кадри от поредния американски екшън, а края на популярна детска приказка. Финалите на „Червената шапчица” и „Вълкът и седемте козлета” са доста садистично страховити. А края на американската версия на „Трите прасенца” е направо зловещ - злият вълк изяжда две от прасенцата, а в последствие сам се отправя при праотците като пада през комина в тенджерата и се сварява жив. В много от нашите любими и познати от детството приказки има доста странни и страшни неща. И не само финалът. Нека да си припомним:

  • В една от версиите на „Пепеляшка” мащехата отрязва на едната си дъщеря палеца, а на другата - петата, за да им стане пантофката
  • Главния герой от „Шехерезада” е сериен убиец на жени, пред когото Синята брада изглежда като притеснен първокласник
  • При Аладин всеки мами всеки, чичото е враг, а принцесата практически напуска любимия (въпреки, че по едно време размисля)
  • Снежната кралица е похитителка на деца с извратени наклонности
  • А какво да кажем за Червената шапчица? Безотговорна майка изпраща малката си дъщеря в гората, където бродят разни опасни животни. А болната баба защо живее отделно? И защо въпреки строгите предупреждения Червената шапчица се подлъгва по предложението на Вълка? А ако продължим с филмовите сравнения не е ли това същото, което се повтаря във всеки втори трилър - наоколо скита сериен убиец, а главната героиня устремно се втурва посреднощ в пуста къща накрая на града?
  • Можете да се отнесете скептично към подобни интерпретации, но все пак в тези приказки има доста странни неща. В немалко приказки главния герой се щура по какви ли не опасни места, заиграва се с взривоопасни вълшебни предмети, дърпа вещици за „опашката” , скита се на абсолютно неподходящи места и какво ли още не. И си получава заслуженото за това - или го превръщат в гъска, или го пращат в плен в дън гори тилилейски, или става храна на някое вдъхващо респект същество. Но…като правило историята завършва с хепи енд.

    А нашите невинни 3-4 годишни слънчица искат отново и отново, 20 дори 50 пъти, да им четем тези приказки. Нормално ли е това или отглеждаме бъдещ социопат? Всъщност децата искат толкова повторения, за да се убедят, че живота е стабилен и предсказуем. Детето знае как ще завърши приказката и му се иска още един път да се увери, че всичко си е на мястото и краят е такъв, какъвто беше и вчера, и преди 5 дни. Понякога на майките им омръзва да повтарят едно и също и променят финала. И малчуганът се вдига на бунт: не беше така! Уважете тази негова потребност да се увери, че в живота всичко си е на мястото.

    Ние интуитивно разбираме, че приказката е нужна на децата ни като въздуха. За развлечение, за полет на фантазия и за развитие на речта. И за още нещо - приказката е също така и програма за действие, модел, който може да се приложи в живота, начин на реагиране в различни жизнени ситуации. Е, вярно е, че понякога децата си „взимат” не най-желаната от майките и безопасна за своето бъдеще информация. И порасналата дъщеря си избира за мъж „чудовище” и цял живот се опитва да направи от него „принц”.

    И въпреки това - трябва ли да им четем тези страховити приказки? Всъщност тези страшни истории учат децата на много важни неща!

    Помагат на децата да се СПРАВЯТ СЪС СТРАХОВЕТЕ СИ

    Преживявайки многократно тревожната ситуация в приказката, децата се освобождават от собственото си напрежение. Страшните истории дават възможност на малчуганите да се убедят в собствената си способност да се страхуват и да се справят със страховете си и дори да използват хумор (ключовата реплика на злата царица: „Огледалце, огледалце на стената …” по-скоро предизвиква усмивка, а не страх). Пораствайки и сблъсквайки се с реални страшни ситуации детето в известна степен вече ще има готовност да ги преодолява.

    Въвеждат основни МОРАЛНИ ПРИНЦИПИ и МОДЕЛИ НА ПОВЕДЕНИЕ

    Психолозите отдавна спорят на тази тема, но през последните години се обединиха около мнението, че страшните приказки позволяват на децата да правят разлика между добро и зло, учат се на доброта (колкото и парадоксално на пръв поглед да звучи това), стават състрадателни и съпричастни към чуждите беди. На човек са нужни години, за да може „на живо” да види целия спектър от човешки емоции, а приказката му помага да ги опознае още през първите години. Така детето започва нещичко да поразбира от човешките отношения, кое е правилно и кое - не, какво е благородство и подлост … Научавайки как действа героят от приказката, малчуганът получава и програма за действие: как да реагира, когато го обидят, когато някой моли за помощ или когато ти е нужна на самия теб, когато се изправиш пред препятствия и т.н.

    „Кани” РЕАЛНОСТТА в детския свят

    Съгласете се, че далеч не всичко в нашия свят е приказно, красиво и справедливо. Благодарение на отрицателните герои и страшните моменти детето започва да разбира и приема несъвършенствата на света и се разделя с някои фантазни представи.

    Разбира се, колкото и полезни да са „страшните” приказки не е добре да насилваме детето да ги слуша, ако то не иска. Но и да го предпазваме от всичко, което според нас може да наруши спокойствието му - също не е добре.

    В един момент вашата дъщеричка и синче ще започнат да ви задава трудни въпроси за приказките. Например: „Не може ли вълшебната кръстница да направи сестрите на Пепеляшка добри?” или „Защо, когато се убожда Спящата красавица не я водят на лекар?”. Това означава, че времето на книжките с приказки отминава и идва ред на детските енциклопедии. И на още по-трудните детски въпроси.

    Автор: Анета Жечева

    УРОЦИ ПО ЩАСТИЕ

    Дали можеш да се научиш да бъдеш щастлив? Има такъв курс в Харвардския университет в Америка и в един от най-консервативните колежи в Англия – колежа Уелингтън. Със сигурност първите „уроци по щастие” децата научават от мама и татко.

    За съжаление, представите за щастие на родителите и децата често пъти се различават . понякога родителите смятат, че ако детето е нахранено с нещо вкусно и полезно, облечено е с подходящи за сезона дрехи и получи за рождения си ден нова играчка, ще е щастливо. Всъщност не е лесно да се определи дали детето е щастливо или - не. Като възрастни /и като българи/ ние обичайно мислим в негативните категории, т.е. кога детето е нещастно. И търсим определението за щастие чрез противопоставяне с нещастието – щом детето не е нещастно, значи е щастливо!

    Дори за специалистите, да се даде определение на „щастливо дете”, е трудна задача.

    ЗА МЕН ЩАСТЛИВО Е ДЕТЕТО, КОЕТО:

  • знае, че го обичат (безусловно, независимо от отделните постъпки)
  • чувства своята защитеност и възприема света, като сигурно място
  • има право на лично мнение, което да отстоява
  • усеща своята уникалност
  • получава поощрение от страна на родителите за преодоляване и справяне с непознати ситуации
  • е оценено и прието от групата връстници
  • КАКВО МОГАТ ДА НАПРАВЯТ РОДИТЕЛИТЕ?

    Да обичат детето

    Едва ли има родител, който да каже, че не обича детето си. Съществува рискът обаче, да се попадне в клопката на „Но”-то. „Много си го обичам, но …

  • ме вбесява неговата мудност
  • искам да е по-откровен с мен
  • трябва де е по-амбициозен …и т.н. и т.н.”
  • Тези изказвания насочват детето ви да мисли, че някаква част от неговата личност ви дразни и не я приемате. И то ще започне да я крие. А едва ли може да има напълно щастлив човек, който постоянно крие някаква част от себе си.

    Да помогнат на детето да преодолее трудностите

    Често пъти родителите си поставят задачата да осигурят на детето си „безпроблемно” детство. И смятат, че това е равностойно на „щастливо” детство. Ако детето расте „под похлупак”, в бъдеще няма да му достига устойчивост в тежки жизнени ситуации. Трудната задача е да се намери златната среда между помагане и действие на принципа ”справяй се сам”. Всъщност децата обичат да постигат резултати, както и възрастните. Спомнете си най-забележими моменти от своето собствено детство. Не са ли това тези случки, в които с нещо сте се преборили: с високата череша на двора и сте я изкачили, със стеснителността си и сте поканили Мимето на среща, с приемните изпити в университета …Идеалният вариант да научим чедото си да се справя с трудностите е чрез личния ни пример – дали действаме с „рогата напред”, или отлагаме решаването на проблемите за „по късно”, или се присмиваме на собствените си страхове и опасения, или …

    Да поощряват увлеченията на детето

    Спомнете си кога за последен път така сте били увлечени от нещо, че не сте забелязвали нищо около се си? Малките деца умеят да го правят. Те могат така да потънат в играта, че да оглушеят за настойчивите подкани на мама да отидат при нея. С порастването се сблъскваме с все повече и повече ограничения и губим тази прекрасна способност. Трябва да се спазва режим, да се подготвят домашните и да се правят още сто досадни неща. Добре е да помним, че нашите амбиции и увлеченията на детето съвсем не са едно и също. Децата имат огромно количество нереализирана енергия. Дайте им възможност да приложат своята сила в различни области – спорт, рисуване, музика …Колкото повече възможности има детето да тества своите желания и интереси, толкова по-голяма е вероятността да намери своята любима дейност. Нека само да го направи. Нека да опита. Не му пречете и не му натрапвайте своите желания. Известно е, че човек постига най-високи резултати там, където ме у най-интересно. Често пъти работата, която носи доходи, не носи достатъчно удоволствие. Животът на възрастните често пъти е отровен от досадна и необичана работа. Някои от тях след работа се втурват да се занимават с любимото хоби. А обикновено страстта към хобито възниква тогава, когато не е направен правилен избор на професия. Уви, хобито не носи пари. За да обича работата си вашето дете, проверете неговите способности сега. И му дайте възможност да ги развива.

    Да вдъхнат увереност на детето в собствените му сили

    4-5 годишно дете с увлечение рисува човечета и къщи.

    - Мамо, татко! Вижте!

    - Мама е в кухнята. Татко се навежда и със сериозно изражение разглежда драсканиците.

    - Кой рисува така? Това не е къща, а нещо като кучешка колиба!

    - Къща е! Къща! Красива къща!

    - Няма лилави къщи! А и стените са толкова криви, че всеки момент ще паднат! Дай да ти покажа как се рисува правилно!

    - Няма пък! Това си е моята къща.

    Контактът с малкия художник вече е изгубен. Той ще престане да слуша, че тревата трябва да бъде зелена, слънцето – жълто. И е много вероятно да изостави въобще рисуването.

    А може да има и друг сценарий.

    - Мамо, татко! Вижте!

    - И първо мама разглежда картинката и й се възхищава, а татко наглежда яденето на печката, а след това се сменят.

    - Това е невероятно красива къща! Не съм виждала друг да рисува такава. Иска ми се и на мен да порисувам. Може ли аз да направя прозореца?

    Важно е детето да чуе, че се е справило, дори и да има някои доста нелепи решения. Крава на комина? Гениално! Оригинално! Чудесно! Нека детето да почувства, че е необикновено. Нека се почувства гениално. И тогава то има шанс след време да стане такова.

    Със сигурност са необходими още много неща, за да бъде детето щастливо. Не знам дали може да се научиш да бъдеш щастлив. Но знам, че детето е щастливо само тогава, когато са щастливи неговите мама и татко. Затова, първо се погрижете за себе си.

    Автор: Анета Жечева

    СТАТИИ ЗА СЕМЕЙНИ ОТНОШЕНИЯ

    ЗА СЕМЕЙНИТЕ КРИЗИ

    Всяко семейство – от най-проблемните до най-щастливите – иска или не преминава през определени стадии и кризи. Този жизнен цикъл може вече да сте го срещали по дебелите книжки. Но, за да не изневерим на националната си уникалност, при българското семейство е малко по-различно.

    Как започва на запад: детето навършва 18 години и е „изритано” да се оправя само. А при нас – жертвоготовните мама и татко дундуркат детето до....Чувала ли сте „И на 50 да станеш, пак си ми дете!”? Лошо няма, но автономността силно се ограничава. И дори да има семейства, в които порасналото дете да живее отделно, сам не е равно на самостоятелен. Липсата на този етап от развитието е предпоставка за доста проблеми по-късно. Младият човек не може да провери, не може да тества в реалността вярванията и убежденията на родителите си - не може на практика да провери правилата на живот, стандарти и норми на своите родители и да изгради свои. У нас човек, който се изгражда сам е рядко явление. В резултат младият човек трудно поема отговорности за собствения си живот.

    Вторият етап е периода на ухажване и създаване на семейство. У нас това е трудна, почти непосилна задача, защото трябва да изградиш собственото си семейство в рамките на две големи – родителските. Тук става въпрос както за физическа /отделно жилище, например/, така и за емоционална самостоятелност. Важните неща се договарят не само между съпрузите, но и с майки, бащи и т.н. Всъщност най-често у нас не се договарят нещата, а се действа по подразбиране. Колкото е да си мислим, че сме надживели патриархалния модел на семейство дълбоко в нас той е определящ - съпругата става дъщеря, родителите на мъжа се назовават майко и татко. Т.е. младите съпрузи не са съпрузи, а брат и сестра. И ако погледнем под друг ъгъл – младите винаги си остават деца. А децата са зависими от родителите. Българското семейство е „чудесен” генератор на зависимост. Но не всяко младо семейство е готово на такъв сценарий. Проблемите започват когато единият приема, а другият – не. Не случайно има толкова вицове за конфликти между свекърва и невеста и зет и тъща.

    И в цялата тази усложнена ситуация младите, вече семейни хора, имат да решават много задачи:

  • Установяване на граници на семейството и граници на общуването с приятели и роднини
  • Разрешаване на конфликтите между лични и семейни потребности
  • Установяване на оптимален баланс между близост/отдалеченост
  • Разрешаване на проблемите на семейната йерархия и отговорности
  • Постигане на сексуална хармония
  • Решаване на проблемите с жилището и придобиване на имущество
  • Поредната криза е свързана с преминаването в следващия етап – семейство с дете. През първата година щастливото събитие налага всичко да се променя: хранене, спане, секс, помощници на майката, свободно време, ритъм на живот и т.н. таткото се оказва някъде между фикуса и прозореца. През първите години детето наистина се нуждае от по-близък контакт с майката – и физически и емоционално. Рискът е този период да не продължи прекалено дълго. Между 3-тата и 5-тата година на детето татковците имат една изключително важна задача. Да ухажват майката, толкова.успешно, колкото в периода на „влюбените гълъбчета”. Ако това не се случи има риска семейството да започне да функционира по модела „Третия (бащата) е излишен”. Или родителите да пренебрегнат съпружеските си взаимоотношения и да действат само от позицията си на родители.

    Детето пораства, тръгва на училище И тук следва един много интересен стадий – съвпадане на кризи. Детето е в пубертета, а мама и татко обикновено в криза на средната възраст. Случващото ще оставим на вашата фантазия.

    Идва времето детето да си „вземе хляба в ръцете”. Този стадий е известен под името „празно гнездо”. Децата ги няма – какво ще правим, за какво ще си говорим? Тук хората са изправени пред следните задачи:

  • Преосмисляне на съпружеските взаимоотношения
  • Преразглеждане на задълженията и времето
  • Адаптация към излизането в пенсия
  • В България този стадий в чиста форма не съществува. В обществото не съществува модела на самостоятелен живот на възрастните. Недостойно е да се изпратят в дом или болница на лечение, по-ценно е да се помага в къщи. С остаряването възрастните стават все по-безпомощни и зависими от средното поколение. Често пъти заемат позицията на малкото дете. Сблъскват с раздразнение, а не с любов. Заради страха от самота се задействат механизмите на емоционалната манипулация от типа: „Живота си дадох за теб, а сега ти трябва да ми се отблагодариш.”. Тук се захранват вините и самообвиненията.

    Разбира се, всяко семейство преминава през тези стадии и кризи, но при всяко те изглеждат много различно. Всяко семейство е уникално и има свой път.

    Живеейки в тези семейства, такива каквито са, трудно можем да видим подводните камъни на семейния живот. Да се борим с установените модели е сложна задача. А да се стараем да заобиколим кризите е безсмислено. Кризите са необходими, защото носят заряда на промяната.

    Автори: Анета Жечева и Антоанета Христова

    ИЗНЕВЯРАТА – РУШИ ИЛИ ЛЕКУВА ОТНОШЕНИЯТА?

    Колкото и да е изследвана, анализирана и обсъждана измяната – все не е достатъчно! Като че ли, докато има мъже и жени този въпрос няма да намери решение. Колкото и да се е борило човечеството с този феномен (дори и прибягвайки през средните векове до такива кардинални способи, като „девствения пояс”), прелюбодеянието си остава любимия човешки грях.

    Често пъти, станели ли публична тайна изневярата, към измамения съпруг/а се втурват роднини и приятели и ги засипват с успокоителни лозунги. Всички те обикновено са безполезни, а и противоречиви. Ето женския вариант:

  • „Добрите мъже не изневеряват. Ще си намериш сто пъти по-добър. Просто този път си сбъркала и толкова”. Всъщност изневеряват всякакви мъже, по всякакви причини, с всякакви жени. И животът може да продължи след това различно. Правила още никой не е измислил, защото за това е нужно да влезеш два пъти в една и съща река, за да провериш дали действат. Машината на времето все още, за съжаление, е в стадия на разработка. Единственото, което може да се постигне с такива лозунги е да се обезценят и зачеркнат изживените съвместно години. Що за „грешка” продължила 5 – 10 години?! А какво да кажем за децата? И те ли са грешка?
  • „Добрите жени не ги напускат – сама си си виновна” или обратния вариант „Само на добрите жени ще им се случи – гордей се, че си по-добра от „онази”.”
  • Уви, изневеряват и на любимите жени (на любимите мъже по-рядко). Дори и на много добрите. И това, разбира се, не означава, че за да се съхрани брака жената трябва е по-лоша (по-добра). Като правило изневярата и дори раздялата не е свързана със субективната „лошотия” на партньора. Такава развръзка е следствие на множество обстоятелства. И всъщност, какво значение има колко „кофти” човек е любовницата. Фантазиите на тази тема, като правило, не само не греят, но и разпалват обидата и деморализират. Помислете сами: ако тя е „лоша жена” (може да се постави друг епитет в зависимост от настроението), то на жената ще е обидно, че са я заменили за „такава”. Ако е свястна жена (може да се постави друг епитет в зависимост от това доколко е дълбок процеса на самобичуване), то ще бъде още по-обидно: има конкретен човек в сравнение с когото измамената съпруга е изгубила състезанието.

    А другата не е нито по-добра, нито по-лоша – просто е друга. От такива сравнения самооценката започва да клони към нула, а полза – никаква.

    Изневерите са най-различни. В зависимост от това кой е изменил, на кого и при какви обстоятелства. Не е толкова важно с кого, но понякога и това има значение (ако е най-добрия приятел на съпруга определено има). Измяната е като стихийно бедствие или обир в дома: добре знаеш, че се случва, много пъти си чувал, но никога не си мислил, че и тебе ще те сполети. А ако се случи човек се чувства изкушен да потъне в анализ на ситуацията, търсейки причините за станалото: Защо именно на мен?!

    Какъвто и списък на причините да се направи той винаги ще бъде непълен и несъвършен. Ако несериозно изброяваме причините, ето какво ще се получи:

  • Любовта си е отишла (може да се приеме с известна уговорка, защото и на обичаните също изневеряват)
  • Взаимно неразбиране (необходимо, но не достатъчно)
  • Неувереност в себе си (не е маловажно, но не работи като обяснителен принцип)
  • Ако не виждаш в другия приятел (съмнително, защото съществуват т.нар. „свободни бракове”)
  • Възпитание (има се пред вид лошо)
  • Жажда за силни усещания и власт, скука (несъмнено, но това е по-скоро следствие на първото от списъка, а не причина)
  • Битови неуредици (не е задължително)
  • Стечение на обстоятелствата (как без тях?)
  • Алкохол (случва се)
  • Глупост (също се случва)
  • Инфантилизъм, безотговорност, разглезеност, безделие и разюзданост (но тях ги е имало и преди)
  • Жената не готви добре, мъжа не сменя крушките
  • Бръмбари в главата
  • Тъщата/свекървата
  • А ако говорим сериозно…

    Американската психотерапевтка Мира Киршенбаум е извела типични причини за изневярата, от които в голяма степен зависи дали тя ще излекува или разруши брака..

    Начин за изразиш себе си и да защитиш собственото си „Аз”. В този случай е добре да се помисли за преосмисляне на отношения между съпрузите и да се види, какво пречи това да се случи в брака. Това е трудна задача, но не е и невъзможна. Ето какво би могло да означава изневярата:

    Своеобразен начин на провериш отношенията. Рискът да се разруши брака или да стане още по-силен е 50/50. Големият въпрос е защо е било нужно да ги проверяваш? И докога ще го правиш? Желанието да подсилиш огъня в поизстиналите отношения се провокира от неосъзнатата надежда измяната или слуха за нея да направи връзката по-страстна.

    Реакция на типичните семейни кризи. Колкото и да ни се иска, ярките чувства, които наричаме любов продължават някъде до втората година от отношенията. Не всеки може да приеме кроткия бриз заменил урагана. И започваш да се питаш: „А имаше ли го изобщо?”. И тъкмо тук се появява любовника или любовницата – те са нови, носят силни емоции …Подобно нещо се случва и около седмата година от брака. Още по-тежко е, когато съвпадне следващата семейна криза (приблизително след 17 – 20 година от брака) с кризата на 40-те. Жените започват внимателно да се оглеждат в огледалото и да изпадат в ужас от незнайно как появилите се бръчки. Мъжете страдат заради „авторитетното” коремче и посивелите слепоочия. И всеки иска да се утеши и да докаже на себе си и на околните, че всичко е все още предстои. Никой не иска да остарява. Цялата картина се развива и на добре прикрита, но силно осезаема сексуална паника. Проблемът при жизнените кризи е, че всеки сам трябва да намери решение. Това е лична задача и партньора трудно може да помогне независимо кой е той (жената или любовницата). Сравнително рядко изходът от кризите да е развод. По-често съпрузите започват да водят абсолютно отделен живот в пределите на семейното жилище.

    Начин да се повдигне самооценката, желание да се провери „можеш ли и сега да се харесаш на някого”. Това отново е личен проблем.

    Реакция на сериозно разминаване в личностовото развитие между съпрузите. Започнали сте заедно, но по пътя единият сериозно е изпреварил другия. Или просто е поел в друга посока. Тогава стават трудни разговорите, проблем е да съвпаднат интересите, начина на мислене се разминава. Извънбрачните връзки стават начин да потърсиш човек, с който по-добре да си подхождате. Тук вероятността от развод е много по-голяма.

    Трупане на опит. Особено ако един от съпрузите не е имал връзки преди брака.

    Желание да си го „върнеш” на партньора. Проблем ще бъде ако се влезе в играта на „кой ще си върне по-умело” – с натяквания, следене или следващата изневяра.

    Независимо по кой път поемете – раздяла или запазване на брака – нещата няма да бъдат същите!

    Важно да се знае,че взимането на кардинални решения в състояние на силно душевно объркване и болка е рисковано. Т.е. според психолозите не е добре да се правят резки движения при буря. Ако можете …

    Автор: Анета Жечева

    КОГАТО В КЪЩИ Е ТИХО – НЕЩО НЕ Е НА РЕД?

    Смятате ли, че на истинската любов не са нужни думи?. Всъщност е вярно точно обратното! Да се научат съпрузите да разговарят е също толкова важно, както и да се наслаждават на секса. Дори и след най-приказните нощи настъпва утрото, и ако ставайки от леглото нямате за какво да си размените няколко изречения, то прогнозата за дълго семейно щастие е доста съмнителна.

    Не се заблуждавайте – мълчанието ГОВОРИ! То е общуване по друг начин. Българският език ни подсказва нюансите на мълчанието. Едно е да замълчиш, друго - да премълчиш и съвсем различно да мълчиш.

    Да замълчим понякога е ценно:

    Така истински можем да чуем какво казва другия

    Така можем да се потопим в хармонията помежду ни без да става необходимо да запълваме тишината с думи

    Така можем да усетим емоциите на другия и да ги преживеем заедно с него.

    Мълчанието обаче крие рискове.Защо се мълчи в семейството?

    ЗАЩОТО Е ОПАСНО ДА СИ ГОВОРИМ

    Често пъти съпрузите мълчат с идеята, че така могат да съхранят брака си. Защото ако проговорят ще избухнат скандали или тайните ще излязат наяве. На кого обаче е нужно вашето мълчание? На вас самите – не! Понякога наистина е добре да си замълчиш. Но при семейни проблеми натрупали се до конфликт – едва ли. Мълчанието, както казват е злато, но не е и в този случай.

    Ако мълчите Вашата неудовлетвореност и раздразнителност няма да изчезнат просто така. Зрънцето премълчана обида, гняв или тъга ще нараснат до небето. Недоизказаността е причина за много от проблемите в брака. Тя се натрупва и в един прекрасен момент човек просто се „взривява”. И в този момент казва думи, които обикновено не би казал. А и често пъти натрупаното недоволство се излива върху съвсем незаслужил човек.

    Не забравяйте, че никой освен вас не може да реши вашите проблеми! Понякога дори само, когато се каже какво не Ви устройва може да се промени ситуацията. Иначе ще си „докарате” главоболия или дори депресия. А те въобще не ви трябват. Главното е – да се говори! Дори и с риск резултатът да не такъв, какъвто желаем.

    Не трябва да забравяме, че...

    ПРИ ЖЕНИ И МЪЖЕТЕ Е РАЗЛИЧНО

    Разговорите са нужни на жените като въздуха. Американските психолози са намерили за това съвсем научни обяснения:

  • Биологични – оказва се, че при жените областта в мозъка, която контролира речта, е с 20% по-голяма отколкото при мъжете.
  • Антропологични – още в първобитните обществта, когато мъжете са ходили на лов и е трябвало да пазят тишина, жените цял ден се прекарвали в колективни грижи за деца и бита и ...са си говорили. И сега 60% от семейните разговори са по инициатива на жените.
  • Понякога мълчанието на мъжа съвсем не е сигнал за опасност. Когато попаднат в затруднена ситуация, в повечето случаи мъжете не са склонни да потърсят помощ, а имат нужда тихично да поразсъждават за нея. И да намерят решение. За съжалие не всички жени отчитат тази склонност на мъжете и започват да мъчат себе си и мъжа си с въпроси: «Направих ли нещо, не както трябва?», «Обидих ли те с нещо?», «Друга ли има?»...Такива разговори само ще допринесат за обтягане на отношенията, вместо с тактично замълчаване да се запази мъжката гордост.

    КОГАТО ДЕТЕТО НЕ ЖЕЛАЕ ДА ГОВОРИ

    Има и такива случаи. Не че не може – просто детето отказва да говори. Обикновено това съвсем не е от прекалена срамежливост и стеснителност. Точно обратното. Като правило тези деца имат доста силен характер. Те са с желязна воля и магарешки инат. Помислете сами - колко недетска издръжливост трябва да притежаваш, така че при никакви обстоятелства да не проговориш! Тях ги молят, уговарят, предлагат им щедри подаръци, заплашват с жестоки наказания, дори ги бият! Но резултатът е нулев.

    При това те всичко отлично чуват и разбират. Те много внимателно – дори по-внимателно от възрастните – следят за ставащото наоколо. Но това не е напрегнатото взиране на недочуващия човек, а преценяващия поглед на стратега и тактика, който умее да манипулира хората. На езика на психологията такова поведение може да се обясни със „скрито желание за лидерство”. Разбира се, има и случаи, когато упоритото мълчание е резултат не стремеж към доминиране, а на уязвена гордост или срам.

    ЩЕ ТЕ НАКАЖА С МЪЛЧАНИЕ

    Играта на „мълчанка” е доста типична и в ситуации, когато се е разбрало за изневярата на един от съпрузите и при тинейджърите, които искат да си извоюват ново положение в семейството. „Мълчанката” е инструмент за шантаж в семейството, а не изход. Да си замълчиш е нещо различно от „мълчанката”. Да си замълчиш може там, където може да се стърпиш, където няма нужда от разяснения на нещо. Ако нещо не много важно не ви устройва – да си премълчиш е вариант използван от мъдрите, разсъдливи и тактични хора! Да си „играят на мълчание” обаче, използват избухливите, потайни, лукави хора, но не и хитрите! Да мълчиш, и да мълчиш, и да мълчиш е проява на пасивна агресия. С мълчанието наказваш другите, а те дори може да не знаят за какво! И затова не им хрумва какво да направят. Мълчанието понякога е много ефективен начин да наложиш своето и да накараш другите да се почувстват глупави и виновни.

    ЗАЩОТО НЯМА КАКВО ДА СИ КАЖЕМ

    В началото на брака партньорите имат много теми за разговор, съвместни впечатления, правене на планове. Но постепенно интересите се стесняват. При жените след раждането най-важната и емоционално наситена тема стават децата. И ако се посветят само на децата след 16-тата година от брака настъпва колосален проблем в общуването в двойката. Децата започват да имат свой живот. Главната тема за разговор между съпрузите вече не е така актуална. На пръв поглед изглежда, че все още младите хора ги очаква прекрасен период на спокойни и зрели отношения. Но реалността се оказва по-различна. Тепърва предстои да открият как и за какво да си говорят помежду си, така че да избегнат скуката.

    КОГАТО ДУМИТЕ СА ИЗЛИШНИ

    Тук не става дума за тези двойки, при които има строга йерархия, един държи властта и взима решенията в къщи. Няма разговори, а заповеди. Другият партньор по една или друга причина се е примирил – не му достигат силите да се бори, а и е удобно да не носиш отговорност. В много семейства има неписани закони кой пред кого и за какво да мълчи: млади пред стари, че детето е осиновено и т.н.

    Приятното изключение при мълчанието са влюбените. Думите са заменени с поглед, усмивка, прегръдка И това е напълно достатъчно!

    Автори: Анета Жечева, Антоанета Христова

    ПРАЗНИЧНИ СЕМЕЙНИ ВОЙНИ

    Новогодишните празници са време за среща с близките, традиционно преяждане и …семейни кавги. Защо се караме по време на празници? Можем ли да посрещнем празниците без взрив от разрушителни емоции?

    В края на годината като че ли всичко излиза от привичните рамки - разпада се обичайното разписание на деня, нарушават се диетите, не е ясно кога почиваме, кога сме заети с домашните задължение и дори кога работим. И често нещата, на които преди не обръщаме много внимание или оставяме като проблем „за по-късно” сега имат време да се развихрят.

    Всъщност подготовката за скандалите започва още преди празниците.

    ПРАЗНИЧНО ПАЗАРУВАНЕ

    В бутаницата по магазините за покупка на подаръци и храна повечето от жените не само не се уморяват, но и получават удоволствие. Мъжете не споделят тази страст. Резултатът е плачевен: зад жизнерадостно бърборещата жена се влачи нейният мрачен спътник. Лошо му е, мълчаливо или на глас проклина всичко на света и мечтае на секундата да се пренесе в къщи на дивана. Напрежението нараства. Заражда се конфликт…Хубаво е да си напомняме, че мъжките и женските удоволствие са различни и да се съобразим са това. А ако получим не точно този подарък, който сме очаквали да не превръщаме това в шекспирова драма.

    СЛУЖЕБНИТЕ БАНКЕТИ

    Неформална обстановка, повечко алкохол и леки флиртове с колеги. Нормално е на тях да се чувстваме по-свободно и разкрепостено. Обаче рискът от изневери нараства в пъти. Какъв по-подходящ повод за семеен скандал ако половинката се прибере в малките часове ухаеща на чужд парфюм и с обяснения, които никой със здрав разум не би приел.

    КАК СЕ ПРАЗНУВА

    Тази тема са конфликти възниква по-често при младите семейства. Ако моделите на празнуване са коренно различни всеки от двойката може да остане с излъгани очаквания. В неговото семейство посрещането на Нова година винаги означава богата маса, повече от обичайните чашки алкохол, шум, сръдни и помирения. Нея са я научили, че това е времето за коледни концерти, празнуване на площада, мир и любов с близките. И ако някой от двата модела надделее (а не се договорят за свой) изкушението да обвиниш другия, че ти е съсипал празника е голямо. Конфликтите възникват тогава, когато настояваме за нещо, което е важно за нас и си мислим, че ТРЯБВА да е важно и за другия. Пренасяме личните си ценности над другия човек, България, Европа и света въобще. И ако той не ги зачита значи е упорито магаре и глупак. Едва ли семейната хармония ще вирее при такива отношения. Когато семейните конфликти наберат инерция започва едно своеобразно броене на точки и съпрузите започват да се замислят над такива неща като „справедливост”, „чувство за дълг”, „заслужена благодарност” и т.н. Мисля, че знаете как става. „Колко пъти аз трябва да напомням да ходим при близките? Нека поне един път и той да се сети за това!”, „Нямам никакво намерение да й купувам поредния чифт обувки – и без това в шкафа вече няма място, а в замяна чувам само претенции и мрънкане!”. Продължава се с преглед на прегрешенията през последната една, две…десет години (с категорична победа в доводите на жената). От тук до „Войната на семейство Роуз” е само една крачка.

    ФИНАЛ, А НЕ НАЧАЛО

    В не малко случаи празничните конфликти са грандиозния финал на натрупаното раздразнение, обиди, неудовлетворени потребности от любов и уважение през цялата година. Това, че съпругата и трябва повечко време да се приготви за работа, може да не кой знае какъв проблем за съпруга през делниците. Но ако заради нея се закъснее за празничния обяд при „мама” е много вероятно нервите на мъжа да не издържат. „Добра” почва за скандали е ако и преди това са прескачали искри към свекървата или тъщата. Опасното в тези ситуации е да не започнем да обобщаваме. „Той винаги слага майка си на първо място!”, „Тя никога не се съобразява с мен!”. Сериозните конфликти, които могат да застрашат връзката вече назряват. Едва ли обаче празниците са точното време да си изясняваме отношенията и кой командва в къщи.

    В много случай причина за конфликтите са и неизяснените семейни правила. Например кой ще се грижи за децата. Ако през останалите дни от годината, жената е поела по-голяма част от тези отговорности може да очаква поне през празниците да си почине. А мъжът въобще да не е информиран за това и да не е договорено. Разменят се реплики от рода на: „Кажи на дъщеря си …” и „Поне днес можеше ти да …”, когато под влияние на празничната еуфория в детето се вселят Атила, Наполеон и Гарфийлд едновременно.

    АКО НЕ БЕШЕ ТИ НИЕ ЩЯХМЕ ДА СМЕ СТРАХОТНА ДВОЙКА

    Като правило всеки от съпрузите е твърдо убеден, че неговият принос за конфликта е минимален, а целия скандал става изключително по вина на другия. Но да се докаже това едва ли е възможно. Друго би било, ако можете да заснемете поредната кавга с камера. Със сигурност, ще се намерят няколко верни приятели или приятелки, с които после поне 10 пъти да изгледате кадър по кадър драмата и да получите от тях категорична подкрепа на позицията ви. А и ще им доставите искрена радост да докажете с научни факти предположението им, че вашата съпруга или съпруг е истинско чудовище. Най-малкото защото не ги харесва. Проблемът е в това, че по време на скандал в нашите глави започват да действат някакви дефектни видеокамери, които под стрес напълно излизат от строя: фокусират разни дребни неща, приближават, затъмняват и дори халюцинират. И ужасното е, че този филм ще гледаме до края на живота си. И ще реагираме не на това, което наистина се е случило, а на този фалшив филм. Ако съберем сили и здрав разум е добре да направим „инвентаризация” на добрите моменти в нашия съвместен живот и на чувствата, които ни свързват.

    Автор: Анета Жечева

    СКАНДАЛ ПО ВРЕМЕ НА ОТПУСКА

    Най-накрая дългоочаквания съвместен отпуск започва! Резервациите са направени, билети – купени, куфарите – стегнати, грижата за цветята и животните се разпределя между бабите и дядовците, а пред вас е седмица или две безоблачно семейно щастие. Случва се обаче понякога, така чаканата почивка да не донесе нито на вас, нито на другите в семейството никакво удоволствие, защото се превръща в безкрайна поредица от кавги и взаимни обиди.

    Как сте взели решение къде да прекарате отпуската е отделна голяма тема:

  • Седнахте ли всички заедно да помислите от каква почивка се нуждаете (да не би пак да пропуснахте да питате децата)?
  • Или действахте по проверени схеми – всяка година сме на „нашето” място? Друг е въпросът дали то се е запазило толкова хубаво, както е било миналата година и дали сте отчели, че децата вече са пораснали и имат други интереси.
  • Или решава „главата на семейството”, а другия още преди заминаване запретва ръкави да „мрънка” и недоволства?
  • Или пък някой ви е препоръчал един чудесен и евтин курорт в чужбина (но въпросът дали неговото „чудесен и евтин” е равно на вашето „чудесен и евтин” е дискусионен)?
  • Прието е да се възприемат семейните скандали като дреболия, когато от мухата се прави слон. Но ако пребитата жена, която преди е приличала на мушичка, сега в резултат на синините и подутините напомня на слон – то за какви дреболии говорим?

    Семейното насилие е тема за друг разговор, затова нека да се върнем на „мирните” скандали, които от време на време, абсолютно непланирано, избухват по време на отпуска.

    Семейните конфликти са описани в научни трудове, възпети в сърцераздирателни песни, изучени от кой ли не. Въпросите, касаещи семейните битки са неизчерпаеми: „Защо все е недоволна?”, „Кой е виновен: мъжът, жената, децата, тъщата или правителството?”.

    Причините, довеждащи до скандали също са неизброими. Тук индивидуалните и семейни възможности са неограничени. Нека да се опитаме да ги обобщим само за периода на отпуските.

    2. Скандалът като вид спорт

    През останалото време си оформяте прекрасни скандали през ден – а сега да спрете? Това е загубена кауза и една от най-често срещани самозаблуди. „Ето сега ще бъдем всички заедно и ще настъпи мир и любов. Мъжът ми ще прекарва повече време с децата, а аз ще се поглезя в спа-центъра.” Да очакваме, че моделът ни на живот и отношения ще се промени само защото сме на друго място не е реалистично. Защото мястото може да е различно, но ние си остава същите. И мъжът ни ще предпочете да гледа мачове с непознати в кръчмата, отколкото да води разговори за живота с дъщерята – тинейджърка. И ние все няма да намерим време за масаж на тялото с мед, а с какво толкова сме ангажирани така и няма да стане ясно. И идва разочарованието, виковете, сълзите и хвърлянето на чинии (ако има подръка).

    Добре е да се огледаме. За едни и същи ли неща се караме? Тези типични поводи за скандали имат гадния навик да ескалират по време на отпуска. И някой може да се замисли: „Защо всъщност сме заедно?”. Здравословно е големи решения по време на криза (разбирай – отпуска) да не се взимат.

    Но ако и двамата възприемате еднакво случващото се, то можете да получите своеобразно удоволствие от разиграващите се сцени. Може да се каже, че в такава ситуация и кой знае какъв конфликт няма. А след скандала ще има страхотен секс с нанасяне на щети по мебелировката.

    10 ПРАВИЛА ЗА КОНСТРУКТИВНИ КАВГИ

    1. Не излизай извън пределите на проблема. Ако искате днес мъжът ви да дойде с вас на плажа, оставете за бога на мира чорапите му, разхвърляни по цялата стая. Говорете за това, което е актуално сега. С чорапите ще се заеме утре.

    2. Не преминавайте към личните качества. Това, че чадърът не е поставен така, както искате няма нищо общо с това, че мъжът ви е рано-рано оплешивял. Нито с ерекцията му.

    3. Не споменавайте в кавгата трети лица. Забранени са критиките към родителите на съпруга/съпругата („Майка ти все гледа да ни развали почивката!”). Това само ще доведе до защита на „мама” и нападки към вас. А още по-лошо е да се пренесе конфликта към децата („Ти си същата флегма като майка си!”). После ще трябва да плащате на психолози за месеци терапия.

    4. Следете за граматиката. Да се използва „винаги” и „никога” е напълно безсмислено. „Ти никога не ме слушаш!” – е пълна глупост, защото вие разговаряте, а значи той ви чува.

    5. Намалете височината на говора. Понякога да се покрещи е полезно, но древните са казали: „Викащият в гнева си е смешен, мълчащият в гнева си - страшен”. Ако внезапно прекратите да скандирате и преминете в шепот, опонента ви волю или не волю ще се вслуша в думите ви - дори и от изненада.

    6. Не обменяйте остарели новости. Тя и без да й напомняте прекрасно си знае, че преди година е блъснала колата. А той е наясно, че пак е пропуснал да честити рождения ден на тъщата. Опитайте се да изровите нещо ново за семейните кавги.

    7. Не използвайте въпроса „защо?”. Защото по време на семейните скандали, когато страстите кипят на този въпрос можете да получите единствено отговор от рода на: „Ами защото!”

    8. Не изнасяйте соло. Ако искаш добра кавга ти трябва партньор, а не слушател. Жените ненавиждат да водят разговор с инатлив гръб или презрителен профил. Мъжете, впрочем, също.

    9. Недопустимо е сравняването с други хора (Мъжа на Мимето я заведе на Карибите в петзвезден, а ти мене на Шабла в бунгало на годините на баба ми!). Уверен и стабилен човек ли искате до себе си или затиснат от куп комплекси?

    10. Категорично се забранява насилието. Няма смисъл дълго да говорим защо.

    И още едно последно предупреждение: някъде някой беше изчисли, че 70% от признанията в изневяра се случват именно по време на семейните кавги. Така че, преди да се втурнете към летния скандал помислете – имате ли нужда точно от това или проблемите можете да решите по друг начин?

    Автори: Анета Жечева и Антоанета Христова

    ТЕЗИ НЕПОСЛУШНИ БАБИ!

    Направете си един експеримент: нарисувайте кръг (или нещо като кръг) и вътре в него нарисувайте с по-малки кръгчета членовете на вашето семейство. А сега огледайте рисунката - има ли там кръгче за някоя баба или дядо? Ако има - тази статия е най-вече за Вас. Какво означава това кръгче? Нищо необичайно! Просто във вашето семейство здраво се е „настанила” Нейно Величество Бабата.

    В който и „майчински” форум да влезете непременно ще прочете нещо от рода: „Само за два дни оставих малкия при свекъра и свекървата (доста по рядко „при моите родители”) и ми го върнаха неуправляем, разглезен до безобразие, … Колкото и да им говоря - не слушат и си правят каквото знаят!”. Започват конфликтите, които често изглеждат като спор между съперници - младата майка и свекървата или нейната майка - как „правилно” да се отглежда детето, как да се възпитава. А този спор е много трудно да се разреши чрез убедителни логически аргумент, защото неговата същност е друга. Доколко младото семейство се е отделило от родителските семейства на мъжа и на жената, доколко те са ги признали за възрастни самостоятелни хора, които могат да взимат свои решения, да правят своите си грешки и да извличат уроци от тях. И тук не става дума за физическо разделяне, например да живеят в отделна къща, а за емоционално отделяне.

    Когато детето се роди в него се смесва кръвта на две семейства. Като правило, родителите и от двете страни тайно или явно си мечтаят, хлапето „да се е метнало на тяхната рода”. Конкуренцията за това „чие е детето” и кои са „главните” баба и дядо може да е жестока. Всички тези сравнения на кого прилича повече детето и кого повече обича произтичат от там. Разбираемо е, че за възрастното поколение родителите на детето са млади, а внукът или внучката е още едно малко дете, за което те (старите) носят отговорност. И много трудно е да се направи разликата, че това не е родителската отговорност, а нещо различно. Просто като родители те имат много, много опит и знаят какво да правят. А като баби и дядовци, особено ако това е първо внуче, нещата съвсем не стоят така. Има и още нещо, за което рядко се замисляме. Жената се превръща в баба независимо от нейното желание. Майчинството в много от случаите е планирано, а и ставаш майка ако смяташ, че си готова за това. Важното е, че имаш избор. А бабите едва ли ги питат готови ли са да станат баби. За дядовците важи същото. За съжаление резултатът са отношения, далече от хармоничните: или бабата иска да се грижи за внуците, а по някакви причини не й се доверяват, или, напротив, жената има съвсем други приоритети в живота, а се очаква от нея да дундурка внуче.

    Всъщност, сегашната баба (особено от големия град) доста се различава от стереотипа за възрастна набръчкана женица, която прави мекици сутрин, а вечер разказва приказки на внучето. На съвременните баби им личи, че ползват anti-age козметика, вилнеят по моловете, за да са в крак с модата, обиколили са доста страни и говорят поне един чужд език, изключително издръжливи са (могат да проследят над 1000 серии от латино сага) и са прагматични (не робуват на традициите и са фенове на памперсите, а не на пелените). Е да, трябва да приемем, че днешните баби и дядовци си имат свои интереси, занимания и цели. И не винаги са готови да се отзоват като спасителна армия, когато искаме някой да гледа децата. Но това си има и добри страни! Няма сутрин, обед и вечер да ви проверяват как се справяте като родител и да ви дават непоискани съвети.

    Колкото и да се променили бабите обаче, главното за което ги обвиняват е, че безобразно разглезват внуците. Колко често се случва, родителите да кажат „не”, отчитайки очевидната вреда от това да е позволено всичко и отчетливо или смътно предвиждайки бъдещите последици. А бабата и дядото да кажат „да” зачитайки моментните интереси на детето, стремейки се да го направят щастливо (и себе си също) незабавно, без отлагане. Една от причините за тези различни стратегии е особеността на мисленето на възрастните - просто хората след 55-60 години гледат към настоящето и миналото, а не са вперили поглед напред към следващите 20-30 години. И за тях е важно СЕГА-то, както впрочем и за децата! Тук без проблеми баби и внуци намират общ език. А толкова ли е вредно глезенето и задоволяването (от време на време, разбира се) на капризите на детето? За в бъдеще то ще попада в различни жизнени ситуации, ще общува с различни хора. Нужно ли ви е всичките възпитатели на детето да се превърнат в единна монолитна родителска фигура? Или сте готови още от рано да потопите детето в морето от разнообразни човешки отношения?

    С глезене или без на детето са необходими бабите и дядовците. Те са част от тяхното детство. Може би не е случайно, че повечето от тях са далекогледи - вероятно в това е закодирана някаква особена неразгадана до сега мъдрост. И може би именно тази далекогледост позволява на бабите и дядовците да не видят някои дребни грешки на внуците, техните не най-идеални черти или неумели рисунки.

    Защото, както е казал великият полски биолог Людвиг Хиршфелд: „Децата могат да са добри или лоши, но внуците винаги са изумителни!”

    Автор: Анета Жечева

    ДРУГИ СТАТИИ

    ДА РАБОТИШ СРЕД ЖЕНИ

    „Здравейте момичета, ще пием ли кафе? Верче, донесох ти рецептата за баклавата. Как мина рождения ден? Не питай, капнах от умора! Марче, нали не си ми забравила списанието? Светле, полата ти е изумителна! От намаленията в МОЛ-а ли я взе?...”

    Не, това не са подслушани разговори от приятелски купон. Това е типичното начало на работния ден в „женски” офис. Истинска идилия и приятелски отношения. Всички са щастливи и доволни. И не е ясно защо някои наричат такива женски групи „гнездо на оси”, „змиярник”. Смята се, че в такова „женско царство” процъфтяват интригите, струи ненавист и отчаяно съперничество.

    Ако съдбата е решила да работите предимно с жени, не се оставяйте на течението, а направете анализ на ситуацията и си изработете стратегия за оцеляване.

    И така, нека да разгледаме преимуществата и недостатъците през ПОГЛЕДА НА ЖЕНИТЕ.

    Минуси

  • В женски екип едва ли някой ще флиртува с теб и ще те гледа с обожание
  • Ако си търсиш съпруг това е почти загубена кауза (как ти се струва да работиш заедно със свекървата?)
  • Трудно е да се разчита на известна автономност. Там всичко трябва да се знае и да се разисква в детайли. Всъщност, жените сме майсторки на това да превърнем професионалните взаимоотношения в приятелски (или неприятелски). Проблема е, че те обикновено траят само докато работим на едно място.
  • Едва ли ще получиш обективно и критично мнение за новата ти блуза/прическа/…въпреки, че ти седят отвратително. Мотото е: „да не си разваляме отношенията”, дори и с цената на доза лицемерие.
  • Темите за обсъждане са предимно „женски” и е малко вероятно някой да внесе нова гледна точка по тях т.е. рационалния мъжки поглед се „губи по пътя”. А и жените сме склонни да гледаме дърветата, а не гората.
  • Взимането на дори елементарно общо решение е цяла епопея: всеки детайл трябва внимателно да се обмисли и обсъди. По десет, двайсет, петдесет …пъти.
  • Плюсове

  • Винаги можеш да разчиташ на разбиране и помощ по своите проблеми - особено ако са свързани със здравето, децата и парите. За повечето жени грижите за ближния са нещо естествено и приятно.
  • Винаги има с кого да си кажеш две приказки - нали за жените говоренето не е способ за предаване на информация, а начин да се поддържат отношенията.
  • Винаги можеш да си намериш компания, ако решиш да се занимаваш с някакъв спорт, йога, фитнес. Все някой ще е толкова загрижен за здравето си, колкото и ти.
  • Ще имаш цял куп съветници по всевъзможни проблем. Преди да си направиш нова прическа, да си купиш рекламирана пералня, да родиш дете или да започнеш да приучваш котето да ползва тоалетна, можеш да събереш мнения от експертите - както казват една глава мисли добре, а …колкото повече, толкова по-добре.
  • От колежките винаги можеш да получиш маса полезни неща: превръзка, списание, бонбон, аналгин, актуален хороскоп.
  • Винаги ще има с кого да изпиеш чаша (или две) кафе и да обмениш новини от света на Холивуд, модния подиум, явните и скрити скандали в офиса.
  • Винаги ще има кой да ти разкаже пропусната серия от любимия сериал и да го коментира страстно с теб.
  • А ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА МЪЖЕТЕ?

    Първа седмица на работа.

    Уцелих шестицата - работя с осем жени. Всякакви има - блондинка, брюнетка, висока, миньонче…Супер е да работиш с жени - чисто, уютно, на прозореца кактуси! И кафе ще ти направят, и пица за обяд ще донесат, въпреки че самите те не хапват (диета някаква спазват). Гледаш напред - виждаш нечие голо пъпче, наляво - полюляващо се краче, а до мен - страхотни…бюст, де. Стрелкат те с поглед, пърхат с мигли. Не работа, а рай, момчета!

    Месец на работа

    Бюста до мен е омъжена, а най-красивите крачета в стаята си имат сериозна приятелка (ужас!). Но имам още варианти. Работя в три направления: майчинския тип до прозореца, стажантката до врата, а и от бюста не съм се отказал (ако имам дори минимален шанс защо да го пропускам!). Майчинския тип ми носи дрехите на химическо, стажантката ме вози до вкъщи, а бюста ме вдъхновява. Вчера разказах на момичетата циничен виц, поизчервиха се, но се подсмихнаха - значи са нормални жени. Обичат да си споделят тайни - съберат се около нечий компютър и си шепнат. Ако се приближа, се разпръскват. Забавни са!

    Три месеца на работа

    Бюста я уволниха, стажантката се омъжи, майчинския тип я преместиха в друга служба. Настаниха едно страшилище - две седмици сънувах кошмари. Престанаха да ми носят кафе, да се изчервяват и да си шепнат. Всичко вече се обсъжда на глас. Майко мила, какви неща научих! Сега преминавам майсторско ниво по темата „женският оргазъм”. Получавам информацията от първа ръка: как да различавам симулирания от истинския. Току виж ми провърви и премина към практика? Ходя до магазина за диетични сандвичи, нося тежки папки, местя маси. По принцип е търпимо, само да беше малко по-весело.

    Половин година на работа

    Знам всичко! Добър гинеколог има в …болница, на бременните често им се ходи до тоалетната, тампоните се сменят на четири часа, по време на цикъл се яде шоколад, Лореал става за косата, обаче Гарние изсушава косъма, сутиена и прашките трябва да са в един цвят, лака на ръцете и на краката също, мъжете са свине (привеждат се доказателства), Джордж Клуни е сладур, вълна се пере на ръка независимо какво пише на етикета, Грехът на Анжелика е сериал, а не някаква абстрактна жена-развратница. Жените често се карат помежду си, но в края на краищата виновен излизам аз - при първите сигнали на скандал се снижавам на стола и мимикрирам над клавиатурата. Страшно е! Поне да има още един нормален мъж!!!

    Седем месеца на работа

    Има ли нещо по-ужасно от ПМС (предменструален синдром за несведущите) и 8-ми март? Само ПМС на осем жени в една стая на осми март. Аз мълча. Аз съм прозрачен. Няма ме, аз съм илюзия. Главното е да не мърдам - има опасност да ме убият с телбода: купих им торта, а всички са на лунна диета. Помощ, мъже - аз съм в ада!

    Една година на работа

    Вчера ме назначиха за началник-отдел. Днес назначих на работа един бюст и едни крачета, а кактусите и телбода изхвърлих на боклука. Отново започнаха да ми правят кафе, да мълчат и да се усмихват. Бюста настаних до мен. Все пак кеф е да работиш с жени, кълна се!

    И така,

    Плюсове да работиш с жени

  • Въпреки че са ти „само” колежки винаги ще ти дадат съвет как да се подстрижеш, как да свалиш натрупаните килограми и как да говориш с детето си.
  • Жените са по-старателни и отговорни от мъжете. Това не означава, че работят по-добре. Просто по-лесно могат да бъдат управлявани.
  • Нямат сутрешен махмурлук, защото по правило вечер не се напиват. И сутрин - също.
  • Жените изглеждат добре и добре миришат. Във всеки случай нито една няма да си позволи да се яви на работа неизбръсната, в измачкани панталони и скъсана тениска и на всичкото отгоре с два часа закъснение. И всичко това защото по пътя за работа им се е спукала гума и са я сменяли насред калната улица.
  • Жените добре готвят и от време на време носят и на колегите
  • Жените не обичат бира.
  • Минуси да работиш с жени

  • Жените сплетничат, интриганстват, правят коалиции и сключват договори за ненападение по сто пъти на ден. Да се разбере, а най-вече да се играе по техните правила е практически невъзможно.
  • Жените раждат деца. Не често, разбира се, но задълго. Като се родят децата боледуват, капризничат, лошо се учат, постъпват, завършват, женят се и на свой ред раждат деца. Този процес е безкраен и въобще не подпомага в работата. Обаче в последно време се срещат изключения от това правило.
  • Всеки месец жените имат критически дни, в които те страдат физически и ПМС, по време на който физически страдат околните. Останалото време жените нервно очакват нежеланата (или обратното - желаната) бременност.
  • Жените изглеждат добре и добре миришат. Това е приятно, но е трудно да се концентрираш в работата.
  • Жените в голямата си част на равнодушни към футбола, тениса и Формула 1 и с тях няма какви стойностни теми да обсъждаш.
  • Жените не обичат бира.
  • По темата писаха с усмивка и намигане: Анета Жечева и Антоанета Христова

    КЛОПКИТЕ ПРЕД УВЕРЕНОСТТА

    „Увереността в себе си е в основата на увереността в другите”

    Франсоа Ларош Фуко

    Силни думи. Но как тези послания (като че ли верни) ще помогнат на тези, които:

  • изпитват усещането, че земята пропада под краката им, когато им се налага да влизат в контакт с непознати,
  • отивайки на купон предварително си знаят, че цялата нощ ще стоят в ъгъла и никой няма да им обърне внимание,
  • изпитват ужас да сменят работата си, въпреки че отдавна е време,
  • подминават обиди и се поддават на манипулации, защото не могат да отстояват своите интереси,
  • предпочитат да правят всичко сами, само и само да не потърсят помощ,
  • никога не са сигурни, че това което правят го правят добре.
  • Опитвайки се да следваш съветите и не постигайки промяна може още повече да си кажеш: „Нищо не става от мен!”. А с това едва ли си помагаш да станеш по уверен и сигурен в себе си.

    Освен всичко друго неувереността има тенденцията да се засилва с времето. Веднъж възникнала тя намалява шансовете за успех в редица ситуации. Неуспехът на свой ред засилва страха от провал и „издърпва” след себе си мисли от рода на „Няма да се справя с това!”, „Отново нищо няма да се получи!”. Неувереността започва да расте като снежна топка, поведението на несигурност се автоматизира и се повтаря отново и отново.

    Понякога в желанието си да прикрием своята неувереност си поставя маската на уверения човек. Главата изправена. Усмивката - широка. Стойката като на натовски генерал на парада за 4 юли. Актьорско изпълнение достойно за Оскар. Но …вътре в нас остава чувството, че нещо не е наред, че не сме истински, че мамим.

    Можем да тръгнем поне по четири пътя:

  • Защитните механизми на нашата психика могат да ни изиграят лоша шега - да започнем да обезценяваме значението на увереността. Да сложим равенство между нея и неадекватно високата самооценка. Да си кажем: „По-добре да съм какъвто съм сега, отколкото да си мисля, че съм комбинация от Айнщайн, Леонардо и холивудски идол взети накуп!”. И да се отрича, че има степени между неувереността и самозаблудата в собственото съвършенство.
  • Да почнем да търсим виновни. Особено подходящи са родители. Мама и татко непрекъснато са ни критикували, вечно са били недоволни, едно „браво” не са казали. И много е вероятно това да е било именно така. Да им търсим сметка като възрастни едва ли ще промени нашето минало. А и има риск да заемем примиренческа позиция – детството е било травмиращо и в настоящето нищо не може да се направи. Което въобще не е вярно.
  • Можем със собствени сили да се опитаме да променим отношението към себе си. Да започнем да забелязваме силните си страни, да разчитаме повече на своите знания и умения. Да се харесваме повече, а не само с нищожните 20-30 %. И е много вероятно след месеци или години усилена работа върху себе си (съпътствана с успехи и пропадания) да постигнем желаната увереност.
  • Или да се включите в тренинг за личностно развитие. Там ще можете по-ясно да видите клопките пред своята увереност и начините да ги избегнете, ще чуете различни техники, които ще ви помогнат да сте по-сигурни в себе си, ще тренирате нови модели на поведение, които ще ви дадат усещането, че бариерите, които сте си поставили са преодолими. И освен това ще се позабавлявате
  • Не чакайте вълшебник, който да ви подари чувството на увереност, опаковано в красива хартия. Направете нещо сами за себе си.

    Автор: Анета Жечева

    НЕ ЗАБРАВЯМЕ СЛУЧАЙНО

    Всички хора забравят или губят от време на време разни неща. Повтаря се една и съща сцена: излизаме забързано от вкъщи, качваме се в колата, стигаме до първия светофар и се налага панически да звъним на домашните, защото сме забравили включен котлона.

    Разсеяността и забравянето могат да бъдат забавни, ако не водеха след себе си толкова проблеми. Без самолетните билети отпускът ще се провали. Загубените ключове могат да струват доста нерви на всички в семейството. На първи поглед това поведение може да се обясни просто с неорганизираност. Близките, приятелите и колегите често пъти упрекват такъв човек в равнодушно отношение към изискванията на реалния живот и обикновено не им се доверяват да свършат важни неща. Ако се вгледаме по-дълбоко обаче, може да се окаже, че от такова „разсеяно” поведение имат полза всички: на блажено забравящия му се спестяват куп отговорности, а отговорния тихичко завзема властта. И колкото и скандали да има между двамата заради забравянето модела се повтаря.

    Често забравяме или губим вещи в стресови ситуации или когато сме толкова погълнати от нещо, че всичко останало ни се губи.

    Под стрес да изискваме от себе си да сме много паметливи не е много разумно. Тръгваме на почивка, стигаме до хотела, отваряме куфарите и - хавлията я няма, пижамата също, но неясно защо най-отгоре се "мъдри"... снимката на свекървата. При отпътуване това се повтаря. Оставяме в хотела четки за зъби, книги, телефони. Ако един от семейството отговаря за багажа, ще му дойде в повече да проследи дали всеки е взел всичко. Особено след като се е отдал на мързелуване и силно снижена умствена дейност в последните дни. Проблеми могат да възникнат и ако отговорността е споделена, но не е ясно кой какво прибира. И следват обяснения: "Нали ти щеше да..." Това е добра рецепта да завършим отпуска със скандал.

    Съвсем друга е ситуацията в онези случаи, при които мъжете забравят важните неща (поне според мнението на жените) - годишнината от сватбата, да подарят цветя на 8-ми март или да честитят рождения ден на тъщата (по възможност без подсказване). Всъщност мозъкът на жените и на мъжете организира спомените по различен начин. Жените запомнят по-детайлно това, което е предизвикало взрив от емоции, а мъжете това, което се ръководи от логиката. А каква логика може да има в датата на първата целувка или рождения ден на тъщата. Изследванията показват, че спомените на мъжете са като права линия, а при жените като спирала. С това може да се обясни особения начин, по който водят споровете жените. Един малък гаф, по мнението на мъжете, като закъсняване след работа без предупреждение, може да предизвика при жените цяла верижна реакция и да отключи процеса на спомняне на всички предишни обиди и провинения. За мъжете изглежда абсолютно нелогична връзката между днешното закъсняване за вечеря и това, че е забравил годишнината от сватбата преди три години. Трябва да отчетем и че за празнуването на Свети Валентин например с дни наред се дискутира в женските компании - обсъжда се менюто, правят се планове, пишат се сценарии. И повечето жени са искрено убедени, че и при мъжете е същото. И после се разочароват. Съвсем друго е ако ставаше въпрос за световното по футбол. Ето това мъжете няма да забравят и дълго ще обсъждат..

    Забравените неща могат да бъдат и послания за нещо несъзнавано.

    В някои случаи забравената вещ може да се разглежда като симптом на някакъв наш скрит вътрешен конфликт или проблем. Да вземем като пример забравените самолетни билети. Или ако "случайно" забравим важни документи преди трудна среща, или детето "случайно" забрави да ни каже за родителската среща. Това може да е сигнал, че просто не ни се ходи там по една или друга причина, но не си признаваме. Ако можем, е добре да не обвиняваме много близкия си човек, който има склонност да губи неща. Но не бива и да сме прекалено снизходителни към него. По такъв начин той може да ни дава сигнали, че се чувства объркан, некомфортно в дадена ситуации, самотен. С караници и натякване колко е разсеян и неорганизиран няма да можем да отговорим адекватно на сигналите SOS, които ни изпраща. По-добре да реагираме не на симптома, а на причината.

    А ако не ни се психологизира много нека не забравяме, че в забравянето има много хубави неща.

    Автор: Анета Жечева

    НОВОГОДИШНИТЕ ОБЕЩАНИЯ

    Още от най-ранна възраст родителите старателно ни подготвят, че за да се изпълнят желанията ни са нужни усилия. Дори и на Коледа. За да има подарък под елхата трябва цяла година да си бил „добро дете” (в превод от „родителски”: да си слушал мъдрите напътствия на мама и татко, да не си бойкотирал здравословната храна, да не са ги привиквали в училище, заради теб и т.н.) . И въпреки всичко, точно на Коледа забравяме родителските уроци и си пожелаваме (под формата на обещания към себе си) цял чувал с неща с прикритата надежда те да се случат от само себе си. Обещаваме си да сме: повече време със семейството, да успеем в службата, да отделяме повече внимание на себе си и т.н. Какво трябва, за да се изпълни желанието не е ясно. Превод – също - липсва. Рискът е тази значими за нас обещания да се развият по следния сценарий:

    2011г. Искам да отслабна 10 кг.

    2012г. Искам да отслабна 7 кг.

    2013г. 6 месеца ще спазвам най-новата диета и ще отслабна 5 кг.

    2014г. 3 месеца ще спазвам препоръчана от приятелка диета и 2 пъти седмично ще ходя на фитнес, за да отслабна 3 кг.

    2015г. 1 месец ще спазвам изпробвана диета и 1 пъти седмично ще ходя на фитнес, за да отслабна 2 кг.

    2016г. Ще се науча да се харесвам такава, каквато съм!

    БАРИЕРИТЕ ПРЕД НОВОГОДИШНИТЕ ОБЕЩАНИЯ

    ИНЕРЦИЯТА

    Всички сме подвластни на инерцията – съпротивляваме се на промените, особено на сериозните промени, които разклащат нашият начин на живот и мислене. Да се осъществят големи преустройства е нужен ентусиазма на влюбен и последователността на гросмайстор. Понякога е по-мъдро да се заемем с малки промени – изискват по-малко усилия и мотивация, а и често са по-устойчиви. А и защо да чакаме Нова година. Датата 1.01.2011г. колкото и магическа да изглежда не ни прави „нови хора”. Ще е нужно да преодолеем инерцията и на другите. Още Макиавели е отбелязал, че няма по-трудни и опасни начинания (а и със съмнителен успех), отколкото замяната на старите порядки с нови.

    ИСКАМ ВСИЧКО

    1. Искам да отслабна

    2. Да науча английски

    3. Да си намеря по-добра работа

    4. Да спортувам

    5. Да бъда по-често с близките и приятелите си

    6. Да спра да пуша

    7. Да не харча за глупости

    8. Да не се ядосвам за дребни неща

    9. Да отида на карнавала в Рио де Жанейро

    10. .......

    Незнайно защо по Коледа загубваме всякаква мяра. И подреждаме списък от пожелания към себе си, които могат да изпълнят поне две страници (всъщност, идеята да си напишем обещанията съвсем не е лоша). А и изпълнението им изисква големи и системни усилия. Понякога така се увличаме, че за да изпълним обещаното ще ни трябва вярата на цял манастир тибетски монаси, упоритостта на магаре и физическата силата на световен шампион по сумо. Когато нещата започват да не се получават трупаме вина към себе си и не много ласкави мисли. Като че ли маминия глас ни нашепва, че „не сме слушали” и „не сме добри деца”. Рискът да пострада самооценката ни е голям. А всъщност, няма нищо фатално в това да си позволим известни паузи при изпълнението на желанията и дори малки прегрешения. Забравяме да бъдем гъвкави и адекватни на случващото се. Да вярно е, че тази година си обещахме да „оправим” отношенията си със сина-тийнейджър, но това не значи да избягваме споровете и дори по-резките думи, когато се налага.

    ЗАБРАВЯМЕ ДА СЕ ЗАБАВЛЯВАМЕ

    Да намерим удоволствие в планираните промени е ключов момент. Нереалистично е да ни стане навик да ходим на фитнес, ако заниманията там ни се струват скучни и ...

    НЕ ЗАБЕЛЯЗВАМЕ МАЛКИТЕ ПОБЕДИ

    Дори и малките победи е добре да бъдат съответно отбелязани. Разбира се, ако сме успели да свалим 1 кг. не е най-подходящото да си устроим повторение на новогодишната оргия.

    БЪРКАМЕ ЦЕЛ И СРЕДТВО

    Обещания от рода на „Искам да отслабна” са именно от този род. Не става ясно точно какво искаме:

  • Да изглеждаме елегантни
  • Да се чувстваме леко и да не се запъхтяваме изкачвайки три етажа
  • Да не се притесняваме, когато казваме размера на дрехите си на продавачката
  • Да можем без проблем да си намерим секси дрехи и т.н.
  • МЕЧТА ИЛИ ЦЕЛ

    В природата на човека е да очаква нещо необикновено, или по-скоро обикновено чудо. Особено на Коледа. Когато вярваш в чудеса животът някак е по-лек и по-весел. Тези, които с душата си вярват във вълшебствата, наричаме оптимисти. От една страна им се смеем, обяснявайки оптимизма с лекомислие, недостатъчна информация и какво ли още не. От друга – тайничко им завиждаме. Вярата в чудеса, обаче, при даването на обещания към себе си може да ни направи лоша услуга. Като че ли очакваме обещанията да се изпълнят от само себе си. Без ние да правим нещо специално. Но тъй като почти няма желаещи да влязат в ролята на Дядо Коледа ще се наложи сами да се заемем с изпълнението на собствените си желания. След новогодишната еуфория реалността започва да чука на врата ни и амбициозните ни намерения отново започват да изглеждат непостижими. И се отказваме!

    И на финала: нека си припомним думите на великата Коко Шанел: „Ако искате да имате това, което никога не сте имали, ще ви се наложи да правите това, което никога не сте правили!”.

    Автори: Анета Жечева и Антоанета Христова

    ПОДАРЪК В КЕШ !?

    Декември е най-приказен месец. И най-неразумният поне във финансово отношение. Дори и най-премерените в харченето губят здравия си разум. Правят се нескончаеми списъци за покупки. Очите трескаво оглеждат витрините. В очакването на Коледа всички ние по малко започваме да вярваме, че желанията се изпълняват, чакаме със затаен дъх чудеса и разбира се - подаръци. Понякога идеите се свършват, времето - не стига и вероятно ни хрумва: „А защо не, вместо подарък, пари в брой?”

    Могат ли парите да бъдат подарък? Доста хора биха отговорили положително. Има много примери, които потвърждават тази гледна точка:

  • на сватба в красив плик се дават пари на младоженците. Това вече е почти традиция.
  • на тийнейджърите за рожден ден или Коледа - нека сами да си купят нещо, което им харесва.
  • На близки по различни поводи. Какви условности може да има между роднини!
  • На възрастните родители. Вместо да им се купи нещо напълно безсмислено от тяхна гледна точка, по-добре да се дадат пари, с които да си купят някои по-скъпо и качествено лекарство.
  • Известни съмнения могат да възникнат само ако се дават пари между представители от различни полове. Той й дава пари?...Тя на него!!! Хъм…Тук има нещо не на ред.

    И така, като че ли извода е, че парите са нормален подарък. Нещо простичко, без разни психологически сложнотии като отчитане на личните особености, предпочитания и вкус. Главното е да се определи - колко. И толкова.

    Супер? Да, но не съвсем.

    Ако погледнем в българския тълковен речник срещу пари ще прочетем: „Метални или книжни знаци, с които се измерва стойността на стоките и труда.”. И какво се получава? В прашните научни книги за подаръчната функция на парите нищо не се споменава. Дали авторите не са изостанали от живота? Хайде да се замислим над въпроса.

    И така, парите са знак. Също както буквите, цифрите, нотите по своята същност са призвани да заменят нещо и да го символизират. Сами по себе си парите нямат никакво значение, освен знаково. На кого са нужни пари на необитаем остров, например? Всеки би предпочел вода, храна, дрехи, оръжие. Но в обществото, в цивилизацията ролята на парите е огромна. Защото парите са мярка за стойността на други напълно материални неща. Понякога казват, че с пари можеш да си купиш всичко. Е, очевидно не е съвсем така, но хората често го забравят. По една проста причина - парите никога не стигат. И много хора попадат в една и съща илюзия: „Ако имах пари, аз щях….”

    Мислите си, че се отклонихме от темата и се занимаваме с празно философстване? Съвсем не е така!

    Подаръкът (както и парите) още от най-древни времена е знак, символ.”Аз (ние) искам да имам с теб (с вас) отношения и затова ти (ви) подарявам…” . И не е важно за кого именно става дума - за младежа и неговата любима, за две племена или държави, за човек и неговия Бог. Различното при парите е, че винаги става дума за някаква замяна, обмяна, подмяна - все думи с един корен.

    Нека да се върнем към примерите от началото.

  • Плика с пари за младоженците. Тук, несъмнено, става дума за замяна. Сватбата е изключително събитие в живота на всеки човек. Следователно и подаръка не трябва да е обикновен. Как да го измислиш, купиш, оформиш…? Всичко това е много сложно. Пликът е нещо къде-къде по-просто.
  • Парите са изхарчени, но какъв спомен ще остане? „О, тези чаши ни ги подариха кумовете. Помниш ли, къде се озовахме първия път, когато ги използвахме?”. Дори и петата по ред кафеварка става част от семейната история и шеги (всъщност такова дублиране лесно може да се избегне с няколко телефонни разговора и добро координиране).Сватбеното послание е послание за щастие - щастие - щастие!!! И то не се предава с пари, уви! Въпреки че и парите не са излишни.
  • С парите за рождения ден или за Коледа на тийнейджъра в къщи правим подмяна. „Абе можеш ли да ги разбере днешните деца! Ако купиш нещо и не им харесва ще ти провалят празника. А и къде се продават техните неща? Най-добре сами да отидат и да си купят каквото им харесва!”.
  • Е, тийнейджърите не са чак толкова непоносимо сложни, за да не може родителят да се досети или просто да разбере, какво именно иска неговото дете. Малко внимание, настойчивост и разбиране - и всичко е на масата. Но за това трябва да се постараеш! А след това трябва да се анализира, да се обмисли…Струва ли си? По-добре пари и толкова! А и парите за това са измислени - да подменят …какво? - правилно се досетихте!
  • Парите като подарък на роднините могат да са или подмяна или обмяна.
  • Подмяна е, когато мързелът или просто нежеланието ни спират да се замислим как живее, какво чувства този, с който сме от една кръв, но всъщност ни е съвършено чужд. Трябва да се прояви внимание? Разбира се - трябва! - такъв е обичаят. Парите са удобно нещо, неутрално. Няма обидени. Все пак роднина е!

    Обмяната е съвсем друго нещо. „Лелче, дай за Коледа да ти пъхна пари в пликче, че да си купиш шала, който си си харесала. А, всъщност, ще можеш ли да поливаш цветята, докато сме на ски?”. Обмените могат да бъдат най-различни. От абсолютно безобидни до стряскащи душевния покой.

  • А какво са парите като подарък за поостарелите вече родители? Разбира се замяна. И несъмнено замяна на внимание. Е какво, трудно ли е сами да купите лекарството? Ако парите не им достигат - добре, помогнете им. Но подаръкът все пак трябва да е подарък, празник. Толкова малко празници вече са им останали.
  • А за отношенията мъже-жени по-добре да не говорим. Разбира се това е обмяна. И разбира се - замяна. Той на нея пари - заместник на подаръка. Тя на него - заместник на любовта. Нещо като соевото кюфте. И като че ли всичко е честно и почтено. А как се нарича - знаете.

    Какво да направим обаче, ако са ни намекнали, че подаръка в пари е най-желан? Добре, можете да пуснете банкнотите в пликчето, но не забравяйте да поставите и картичка, панделка или балон.

    Разбира се има забранени коледни подаръци за децата: топли и здрави ботуши, които изглеждат абсолютно неатрактивно, дрешки за всеки ден, възпитателни книжки, повтарящи се играчки или компютърни игри, сувенири, с които не можеш да си поиграеш и да счупиш без тежки семейни скандали…

    И така, как да изберем подарък?

    Някъде, в една книга беше написано, че най-ценният подарък е …преживяването. Така че, подарете на най-близките си една приказна емоция. Поне за Коледа. И се замислете дали с пари в брой ще успеете.

    Автор: Анета Жечева